Хира се занимава с Али, когато Муса влиза в стаята с вълнение в гласа.
– Г-н Орхун те вика в кабинета си.
Хира се притеснява за миг, после кимва и поема дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее.
– Повикал си ме? – пита тя, без да го поглежда в очите.
– Седни, моля те!
– Али трябва да хапне, аз… – опитва се да измисли извинение, за да се измъкне възможно най-бързо.
– Трябва да поговоря с теб. – настоява Орхун и сочи стола срещу себе си.
Хира сяда напрегнато и го поглежда притеснено.
– Станало ли е нещо?
Орхун отпуска ръце върху бюрото и въздъхва.
– Трябваше да го направя по-рано, но… знаеш, че не беше подходящо. Досега се колебаех, но след последните събития съм сигурен.
– Сигурен за какво? – пита тя още по-объркано.
– Че сме на прав път. Благодарение на твоето отношение.
Хира усеща как сърцето ѝ забива лудо. Подскача от мястото си.
– Не… не ме разбра правилно!
Орхун я гледа със смесица от търпение и увереност.
– Напротив, разбрах те много добре. Трябва да го направим!
Той се изправя и ѝ подава червена, красиво опакована кутия.
– За Али.
Хира примигва изненадано.
– За Али ли?
– Да. Баща ми направи тази играчка за мен, когато бях дете. Пазих я дълги години, а сега искам да я дам на него.
Орхун поставя ръка върху кутията, поглеждайки я нежно.
Хира най-накрая отпуска рамене и отново сяда на стола. Облекчението в погледа ѝ е осезаемо.
Орхун продължава:
– Той измина дълъг път благодарение на теб. Виждам, че вече се чувства като част от семейството. Сигурен съм, че сега ще оцени играчката, която е изобретил дядо му.
Той се вглежда внимателно в лицето ѝ.
– Ти какво, да не си помисли нещо друго?
– Неее… Добре си решил! Али много ще се зарадва! – побързва да каже тя, а после, сякаш се сеща за нещо, добавя:
– Ако няма нищо друго, отивам при Али.
– Има още нещо.
Хира спира на място.
– Намерих лятно училище. Искаш ли да отидем след като Али закуси? Ако му хареса, ще го запишем. Какво мислиш?
– Добре, става! – съгласява се тя.
– А после ще прекараме малко време заедно.
Хира замръзва. Вълнението я връхлита като вълна. Наум започва да повтаря любимите си десерти.
На глас обаче успява да каже само:
– За Али може!
И бързо напуска кабинета.
Действието прескача. Хира се преоблича, за да излезе с Орхун и Али. Стои пред огледалото, но ръцете ѝ треперят от вълнение и не успява да закопчае колието си.
Орхун влиза в стаята и я наблюдава за миг. После приближава.
– Дай на мен! – казва тихо и посяга към бижуто.
– Не, няма нужда! Ще се справя! – опитва се да възрази тя, но гласът ѝ е неубедителен.
– Дай ми го.
Той взема колието от ръцете ѝ, нежно отмята косата ѝ и го закопчава.
Хира отново започва да си повтаря десертите наум, , за да спре да се вълнува, но този път не успява да ги задържи само в мислите си.
– Казандиби (Казандиби е турски десерт, вид карамелизиран млечен пудинг) – изрича на глас Хира.
– Какво? – изненадан е Орхун.
Хира преглъща трудно.
– Дояде ми се казандиби… – измънква притеснено. – Ех, да имаше да си хапна…
Орхун леко се усмихва.
– Ще им кажа да приготвят за довечера.
Той закопчава колието, а Хира, която вече не може да издържи на напрежението, буквално изхвърча от стаята.
Орхун я проследява с поглед и се усмихва.
Действието прескача. Докато чакат Али, Орхун и Хира си говорят с Нуршах. Тя развълнувано им разказва, че се е видяла с познат, който наскоро се е оженил. Той бил известен с хладното си държание, но сега, когато е влюбен, бил като друг човек – всеки ден четял поезия на съпругата си.
Орхун повдига вежда и хвърля поглед към Хира, после пита с леко закачлив тон:
– Чете ѝ поезия, така ли?
Въпросът е по-скоро насочен към Хира, отколкото към Нуршах.
– Да, батко! – потвърждава Нуршах с усмивка. – Такава е истинската любов, кара те да правиш неща, за които дори не си си помислял. Никога не съм те чувала да четеш поезия. Хира, ти чувала ли си го?
Хира си спомня поемата на френски „Под моста Мирабо…“, която Орхун ѝ рецитира в хамама, кога бяха заключени.
Орхун я наблюдава внимателно и, виждайки колко притеснена изглежда, казва с леко загадъчна усмивка:
– Това е между мен и нея. И ти никога няма да разбереш.
– Знаеш ли нещо наизуст? – пита Нуршах с нетърпение. – Моля те, кажи го!
Орхун си спомня списанието и теста, който беше видял. „97% влюбена…“
Той се усмихва леко и отговаря загадъчно:
– Знам, но не 100%, а само 97.
