Дога отива в дома на леля си, за да се види с Нурсема.
– Аз се гордея с теб, Нурсема! – казва Дога.
– След като си тръгнах… сигурно е настанала бъркотия?
– И още как! Фатих преби Ибрахим, а Йомер се нахвърли върху баща му!
– Какво?! – очите на Нурсема се разширяват от изненада.
– Така им се пада! – казва Дога, а в гласа ѝ се долавя злорадство. – Аз самата за малко не хванах за косата неговата майка!
– Дога?! – поглежда я укорително Нурсема.
– Какво да направя?! Те си го заслужиха!
– Как е майка?
– Много е притеснена… Но дали я съжалявам? Не!
– А татко?
– И той го преживява зле. Нурсема, на всички им е тежко. Нима може да бъде друго? Когато се върнахме у дома, всичко продължи… Аз не издържах и им разказах всичко! Всичко – как те изведох от болницата.
– Дога! Защо си се издала? Фатих сигурно е побеснял!
– И какво от това, Нурсема?! Аз постъпих правилно!
– Но сега мама те смята за враг…
– За мен това няма значение!
– Тези, които трябваше да те подкрепят, не го направиха… Какво трябваше да направя?
– Питаха ли къде съм?
– Разбира се, че питаха! Но аз не те издадох! Нурсема, докато сама не решиш, няма да кажа и дума. Но майка ти няма да престане да ти звъни…
Очите на Нурсема се замъгляват от болка.
– Може би някога ще ми мине… но никога няма да ѝ простя – казва тя. – В деня на сватбата… прошепнах в ухото ѝ: „Мамо, не ме оставяй!“, но на лицето ѝ беше изписано само едно безразличие. Никога няма да забравя това.
Дога въздъхва тежко.
– Ти си права… Когато казах на мама, че съм бременна, тя ме караше да направя аборт…
– Какво?! – Нурсема я гледа в шок.
– Да! И затова избягах…
Настъпва мълчание. Въздухът между тях натежава от неизречена болка.
– Защо всички майки са такива? – промълвява Нурсема. – Защо винаги вярват, че решенията им са най-правилни за нас?
– Не знам… – поклаща глава Дога. – Но се надявам, че аз няма да стана такава…
Нурсема се замисля за миг, после вдига поглед.
– Дога, мога ли да те помоля да ми донесеш някои от нещата ми?
– Разбира се!
