Щом вратата се затваря, Орхун се обръща към Хира:
– Имам малко работа. Ще ме изчакаш ли?
– Ъхъ… – измърморва тя, без да го поглежда.
Орхун ѝ посочва стола срещу себе си. Хира неохотно сяда.
За миг между тях се разлива тишина, изпълнена със скрити погледи и неизречени думи.
„Колко добре вървеше, защо стана така?“, мисли си Хира.
Хира решава да поговори с Орхун. Тя му разкрива какво е научила от Еда за връзката му със Селин в миналото. Орхун я изслушва спокойно и уточнява, че наистина са се срещали за известно време.
– Трябваше ли да ти кажа? – пита той, като внимателно наблюдава реакцията ѝ.
– Не, не… Не исках да кажа това – бърза да се оправдае Хира.
Вътрешно обаче я обзема смущение.
„Отново правя глупости! Говоря ненужни неща! Естествено, че не е трябвало да ми казва…“ – укорява се тя мислено. – „Трябва да се успокоя!“
Става от стола и пристъпва към прозореца. Взида се в далечината, но мислите ѝ бушуват.
Орхун също е замислен. Поглежда я с присвити очи.
„Защо ме питаш за това? Защо точно сега?“
– Али… Какво ли прави? Дали да не му звъннем? – предлага тя, сякаш за да избяга от напрежението.
– Преди да дойдете, се обадих в училището – отговаря Орхун. – Всичко е наред. Изпратих ти съобщение, но явно не си го видяла.
Хира машинално посяга към телефона си. Наистина има непрочетено съобщение от Орхун.
– Така е… Не съм го видяла – казва тихо и връща телефона в джоба си.
