Яман води Сехер обратно в имението. Влизат в кабинета му. Напрежението между тях е осезаемо, но той не губи време. Отваря чекмеджето на бюрото си и изважда стъклен буркан, пълен с куршуми. Поставя го пред нея.
– Да, може би аз съм човекът, от когото сега се страхуваш – признава той със спокоен, но тъжен глас. – Но всичко това се случи много отдавна, преди да те срещна. Дори и тогава не съм наранил невинен човек. Не съм стрелял в гръб. Водех война срещу онези, които се опитваха да унищожат мен и близките ми. Но това е минало.
Той изважда една папка от чекмеджето и я поставя на масата.
– Тук са записани имената на враговете ми. Те са много. А за някои дори не знам. Ако някога загубя властта си, всички те ще ме чакат… като ангели на смъртта.
Сехер го гледа със смесица от страх и неразбиране, но той продължава:
– Бил съм в затвора. Понякога справедливо, понякога несправедливо. Бил съм арестуван, разпитван… Не мога да отрека това.
Гласът му става още по-нисък, но също и по-студен:
– Това, което си чула снощи, е истина. Врагът, който се опита да унищожи семейството ми, избяга от затвора. Когато разбрах, побеснях. Но думите ми не бяха просто израз на гняв. Ако някой се доближи до семейството ми с лоши намерения, ще направя всичко необходимо, за да го защитя.
Сехер не иска да слуша повече. Тя е разтърсена, объркана, зашеметена. Изправя се рязко и напуска стаята, без да каже и дума.
Яман тръгва след нея. В съзнанието му звучи само една мисъл: „Няма да се откажа от нея!“
