Кузей се колебае за миг, поглеждайки ту към Елиф, ту към Бюлент. Знае, че това може да е единственият им шанс. Без да губи повече време, той внимателно я вдига на ръце и я носи към дървото, което се е превърнало в символ на тяхната любов, на всичко, през което са преминали заедно – болка, радост, надежда.
Когато стигат, Кузей я полага нежно на меката трева и самият той се обляга на ствола на дървото, прегръщайки я така, сякаш само неговата топлина може да я задържи до него.
– Доведох те под нашето дърво – прошепва той, опитвайки се да сдържи сълзите си. – Ти каза, че ако има любов, има и надежда…
Елиф го поглежда с уморени, но все още толкова дълбоки и топли очи.
– Кузей… погледни ме. Погледни ме в очите. Остави ме да си тръгна…
Кузей категорично поклаща глава, хваща ръцете ѝ и ги стиска в своите.
– Не! Никога няма да го позволя! – в гласа му има болка и гняв. – Току-що те намерих, няма да те пусна! Ще ти направя любимата ти супа, ще те накарам да се засмееш! Няма да ти позволя да умреш!
Елиф докосва лицето му с трепереща ръка.
– Не се страхувам от смъртта, Кузей… Страхувам се, че никога повече няма да те видя.
– Ще ме видиш! Ще носиш бяла сватбена рокля. Ще бъдеш моя съпруга. Ще хванеш ръката ми. Ще ми се усмихнеш така красиво и топло, че ще направиш целия свят щастлив…
Гласът му се накъсва, но той не спира да говори, сякаш думите могат да обърнат съдбата.
– На този свят няма да има повече смърт. Няма да има повече раздяла… Когато се усмихваш, светът ще свети…
Елиф усеща как силите ѝ бавно я напускат. Тя нежно докосва бузата на Кузей и с последни сили казва:
– Няма да плачеш, нали? Ще бъдеш щастлив… няма да затваряш сърцето си. Ако има любов… има… Ако има любов, има надежда, любов. Аз… те обичам…
Очите ѝ се затварят.
Кузей замръзва. За миг сякаш времето е спряло, сякаш светът е затаил дъх заедно с него.
– Елиф…? – гласът му трепери, едва преминава през стиснатото му гърло. – Елиф, отвори очите си…
Той не чува отговор. Само тихото шумолене на листата над главите им. Само нежния бриз, който разрошва косите им.
– Не… не сега… Елиф! – той разтърсва дребната ѝ фигура, сякаш може да я върне към живот със силата на любовта си.
В очите му се стичат сълзи, но той все още се бори с реалността, отказва да я приеме. Той прегръща Елиф по-силно, притискайки тялото ѝ към гърдите си, сякаш топлината му може да я събуди. Но тя вече не може да го чуе. Ръката ѝ, която допреди миг галеше лицето му, сега безжизнено се отпуска върху земята.
Тогава болката го разкъсва.
Тялото му трепери от неудържим, потиснат плач.
А после…
От гърдите му се изтръгва писък – писък на човек, който току-що е загубил целия си свят.
