– Мамо… – гласът на Нурсема звучи студено и безмилостно. – Този човек ме бутна от прозореца, без да му мигне окото! Два дни лежах в непозната болница, заключена като затворник, а пред вратата ми стоеше охрана! Те ме заплашваха! Кой знае на какво са още способни?
Пембе продължава да плаче, но Нурсема не омеква.
– Не мен трябва да молите за прошка! Дори не си помисляйте да се извинявате! Не аз трябва да ви простя, а Бог…
– Дъще… думите ти ме убиват! – плаче Пембе.
Но Нурсема дори не трепва. Очите ѝ блестят от гняв, гласът ѝ е остър като нож.
– Ако наистина се бояхте от Бог, никога нямаше да ме хвърлите в този огън! – извиква тя, а всяка дума е като удар. – Нямаше да принудите единствената си дъщеря да се омъжи за човек, когото никога не е обичала!
Абдула прокарва ръка по лицето си, сякаш се опитва да изтрие болката. Очите му се пълнят със сълзи, но той бързо ги избърсва, изправяйки се с тежка въздишка. Обръща се към жена си с решителност в погледа.
– Пембе, обещах на дъщеря ни, че ще ти кажа нещо.
– Какво? Когато ми каза, че искаш да говориш с мен по телефона, сърцето ми за малко да спре! – казва притеснена Пембе. – Това не е свързано с връщането на Нурсема, нали? Отново ли лоши новини? Говори! Ти целия си пребледнял, значи нищо хубаво няма да ми кажеш! Ако това са лоши новини, по-добре нищо не ми казвай! Повярвай ми още една лоша новина, аз няма да преживея! По-добре ме убий!
–Но това е важно! – заявява Абдула. –Аз обещах!
Пембе плачейки скрива лицето с ръце.
– Татко… на всички ни беше трудно. Нека не разстройваме мама още повече…– казва Нурсема.
– Дъще, това с теб ли е свързано?! – пита Пембе. – Кажи! Не мълчи!
– Мамо, моля те не се ядосвай на Дога! – казва Нурсема вперила поглед в баща си. – Тя искаше само да ми помогне! Аз се върнах, защото татко обеща да поговори с теб! Нали татко?
Абдула кима с глава.
– Това ли искахте да ми кажете? – учудена е Пембе. – Аз се притеснявам за дъщеря си, какво ме интересува Дога?
