Докато Сила се грижи за ранения Кузей, криейки го в бараката от семейството си, майка ѝ и сестра ѝ са в къщата. Джавидан сяда на импровизираната маса, на която току-що са приключили с храненето, докато Бахар се занимава с ученето си.
– Виж я, стана от масата и просто си тръгна! – казва Джавидан, раздразнена от поведението на по-голямата си дъщеря. – Сила, ела тук! – крещи тя.
– Мамо, тя отиде в бараката! Остави я, ще почистя аз къщата. Цял ден беше в гората, сигурно е изтощена – моли Бахар.
– В никакъв случай! Върши си уроците, а аз ще прибера чиниите. Сестра ти ще ги измие, когато се върне – отговаря ядосана Джавидан.
– Не ти ли е жал за нея, мамо? – пита загрижена Бахар. – Водата е ледена… Позволи ми да ги измия.
– Не говори така, дъще. Умът ти работи, ти не си като Сила. Тя се грижи за домакинството, а ти трябва да учиш!
– Сестра ми е по-умна от мен, майко. Ако я беше оставила, сигурно щеше да влезе в университет и да успее.
– Мислиш, че аз съм тази, която не ѝ позволи?! Заради проклетия ѝ баща, който го пратиха в затвора… Какво трябваше да направя? Някой трябваше да се грижи за нас! Аз съм болна, кръвното ми е високо. Ако направя две крачки повече, ще падна. Сила трябваше да напусне училище, за да се грижи за нас.
– За мен, мамо… – казва Бахар и свежда поглед.
– За теб, разбира се. – Джавидан се приближава, сяда до нея и я прегръща с усмивка. – Защото ти заслужаваш най-доброто. Сила и аз правим всичко, за да го получиш.
Джавидан гали с ръка дългата ѝ тъмна коса.
– Всичко, което искам от теб, е да учиш. Един ден ще се измъкнеш от тази бедност. Няма да живееш като Сила.
Тя я целува по челото и се изправя да разчисти масата.
