В същото време Абдула се обажда на Нурсема и я моли да се срещнат на крайбрежната улица, за да поговорят.
Двамата се срещат и сядат на една пейка, край брега.
– Дъще, положението, в което се оказах, не го пожелавам на никого! – въздъхва тежко Абдула. – Много ме е срам…
– С Алев не съм говорила. Тя ми помогна толкова много, а аз… не посмях – признава Нурсема.
– Тук няма какво да се говори.
– Аз всичко чух! – изрича тя твърдо.
Абдула я поглежда изненадано.
– Ти каза, че я обичаш!
– Дъще, не трябва да говоря с теб за това, но… след като си станала свидетел, ще се наложи. Аз никога не съм тичал след жени! Винаги съм държал на семейството си. Няма нищо по-важно от него! Не търся приключения и за нищо на света не бих наранил близките си!
– Тогава какво беше това, татко?
– Не можах да удържа чувствата си… Това не трябваше да се случва! Не исках да казвам нищо, но думите просто излязоха! Казах ги, без да помисля… и сега съжалявам!
– – Между вас… нищо ли не е имало?
– Какво говориш? Г-ца Алев не е такава жена! А и аз не съм такъв мъж!
– Татко, след като твоите чувства са толкова важни за теб, защо не позволи на дъщеря си да обича?
– Дъще, споделям с теб най-дълбоките си терзания! А ти беше в положение, което можеше да промени целия ти живот! Разказах ти това, защото исках да бъда честен!
– Но ти не си честен с мама, а само с Алев! Не можеш да бъдеш честен само с едната страна!
– Не исках ти да чуеш това… Уверявам те, че между мен и г-.ца Алев няма нищо! Няма и няма да има!
– Ами ако Алев също изпитва чувства към теб?
Абдула се замисля.
– Мислил ли си за това? – пита Нурсема. – Не, не си мислил, татко…
Абдула въздъхва.
– Между мен и г-ца Алев нищо не може да има! Забрави каквото си чула! Пред нея имам само един дълг – че се е погрижила за теб! Като твой баща те моля никога повече да не споменаваш това!
Нурсема го поглежда, после бавно кимва.
– Както кажеш, татко…
