Абдула пристига в офиса на Алев с цветя и подарък в ръка.
– Искам да знаете, че за поведението ми онази вечер няма оправдание! Моля ви да ме извините. А тези цветя са знак на извинение – казва Абдула, подавайки ѝ красив букет. След това ѝ подава подаръчна чанта и добавя: – А това приемете в знак на благодарност.
– Но, г-н Абдула, не трябва…
– Нурсема ми е много скъпа! Вие може да не мислите така, но ние, родителите, винаги поставяме щастието и благополучието на децата си на първо място. За съжаление, точно заради това едва не загубихме Нурсема. В този труден момент вие я подкрепихте и ѝ дадохте подслон. За това съм ви благодарен! Моля ви, приемете този подарък!
Алев отваря кутията и вътре вижда изключително скъп и елегантен часовник.
– Г-н Абдула, много ви благодаря, но това е прекалено… – казва тя с изненада.
– Г-це Алев, моля ви! Това е подарък от мен и Нурсема, не отказвайте!
– Добре… Знаете ли, това е най-скъпият и изискан подарък, който някога съм получавала! – признава Алев.
– Радвам се да го чуя! На всеки от нас времето е много скъпо, особено на моята възраст. А вие сте млада, всичко тепърва е пред вас! Носете този часовник с радост и от време на време се сещайте за мен!
– Благодаря ви още веднъж! Обещавам, че често ще поглеждам към часовника! – усмихва се Алев.
Абдула става да си тръгва, а Алев го изпраща. Преди да излезе, той спира за миг и добавя:
– Г-це Алев, знам, че моето признание ви разтревожи, но ви обещавам, че занапред няма да ви безпокоя с подобни думи. От днес нататък всички наши срещи ще бъдат чисто приятелски!
