В същото това време Йълдъз седи сама в къщата си, сгушена в сенките на спомените. В ръцете си стиска рамка със снимка на Елиф. Погледът ѝ се замъглява от напиращите сълзи, а сърцето ѝ се къса от мъка.
– Аз трябваше да съм тази, която да умре вместо теб… – гласът ѝ се разтреперва, думите ѝ се разпадат като пясък между пръстите. – Липсва ми твоят смях, твоят глас…
Очите ѝ се фокусират върху снимката. Вижда усмивката на Елиф, жизнерадостния ѝ поглед.
– Липсва ми начинът, по който тичаше из къщата и викаше: „Лельо, върнах се!“
Йълдъз се вкопчва в рамката, сякаш държи последната частица от нея. Пръстите ѝ треперят, силите ѝ внезапно я напускат. Снимката се изплъзва от ръцете ѝ и с трясък се удря в пода. Стъклото се разпръсква във всички посоки.
Тя не помръдва. Дори не поглежда към счупените парчета. Мислите ѝ са там, в миналото – при Елиф.
Изведнъж входната врата се открехва с леко скърцане. Йълдъз замира. Дъхът ѝ спира в гърдите. За миг вярва. Сърцето ѝ препуска лудо, надеждата я обзема…
– Елиф! – възкликва тя, готова да повярва в чудото.
Но на вратата не стои Елиф. Това е Зейнеп.
– Съжалявам… Вратата беше отворена – казва Зейнеп несигурно, като забелязва отчаянието, изписано върху лицето ѝ.
Йълдъз не отговаря веднага. Стои неподвижно, сякаш не може да приеме реалността.
– Аз… не я заключвам – прошепва най-накрая. – Не мога… Все си мисля, че може би ще се върне. Че ще чуя стъпките ѝ, гласа ѝ… Душата ме боли. Не мога да вляза
Зейнеп забелязва кръвта по ръката ѝ.
– Ръката ти кърви! – възкликва тя и веднага се приближава. – Ела, ще превържа раната.
Двете сядат на дивана. Зейнеп разкопчава чантата си и трескаво започва да търси лепенки.
Йълдъз я наблюдава и внезапно през лицето ѝ преминава бегла усмивка.
– Елиф също винаги имаше всичко в чантата си. Можеше да я помолиш за една игла и тя веднага щеше да я намери. Един ден тя сложи в чантата си отвертка. Каза, че било „за всеки случай“… – спомня си Йълдъз, а на устните ѝ се появява усмивка, която веднага се превръща в плач.. – Нарочно го правеше. Искаше да имаме на какво да се смеем….
Гласът ѝ се пречупва.
– Кака не може да влезе в тази къща – продължава Йълдъз. – Ето защо я изпратих на село. Аз също трябва да замина, но не мога, но и не знам какво да правя тук.
Зейнеп нежно слага ръка на рамото ѝ.
–Това ще мине – казва тя убедено. – Ще боли, но ще мине.
Йълдъз я поглежда тъжно.
– Откъде знаеш?
Зейнеп навежда глава.
– Майка ми ме изостави – признава тя. – Това също е като смърт. Без майка си се чувстваш така, сякаш умираш, докато живееш. Аз съм сама в този голям свят.
Йълдъз мълчаливо стиска ръката ѝ.
– Къде е майка ти? – пита тя.
– Не знам – прошепва Зейнеп. – Изгубих се, како Йълдъз. Останах в тъмното. Обичах един мъж, но и това не се получи.
Очите ѝ блестят от сълзи, но тя бързо ги изтрива.
– Поплачи си – казва Йълдъз. – Така ще ти стане по-леко.
Зейнеп поклаща глава.
– Вече няма да плача. Ти също няма да плачеш. Ела с мен. Постави ме на мястото на Елиф. Ще излекуваме раните си заедно. Слушай, Елиф също би искала това. Не оставай тук сама, моля те.
Думите на Зейнеп стигат право до сърцето на Йълдъз. Накрая, след дълго колебание, тя приема предложението на Бюлент и се съгласява да стане домашна помощница в къщата му. Това е първата стъпка към намирането на смисъл в един свят, който е станал празен и чужд без Елиф.
