Сехер излиза и казва на шофьора си, че иска да погледне в края на улицата за нещо в един магазин и го моли я изчака тук.
В същото време Зухал изважда телефона си и изпраща съобщение. Лицето ѝ се озарява от доволна усмивка – планът ѝ е в ход.
Зухал е подготвила ужасяваща изненада за Сехер. Тя е уредила огромно куче да я нападне насред улицата, с надеждата, че шокът ще върне спомените ѝ. Спомени от онези дни, когато Яман я беше заключил в котелното помещение, оставяйки я на милостта на кучето си, което дори я беше ухапало.
Изведнъж се чува яростен лай.
От една пресечка изскача огромно куче и се нахвърля срещу Сехер. Тя изтръпва, ужасът я парализира. Очите ѝ се разширяват, дъхът ѝ секва, а краката ѝ отказват да помръднат.
Зухал, която наблюдава случващото се отстрани, стиска юмруци. Ще си спомни ли? Ще се върнат ли кошмарите от миналото?
След няколко секунди кучето е отведено от стопанина му, но Сехер остава разтреперана, с блеснали от сълзи очи.
Зухал веднага тича към нея, слага театрално ръка на рамото ѝ и се преструва на разтревожена.
– Сехер, скъпа, добре ли си? – възкликва тя с престорен ужас. – Аз също се страхувам от кучета, но ти изглеждаш направо ужасена! Да не би… да си си спомнила нещо?
Сехер поклаща глава, все още с разтреперани ръце.
– Не… но много се изплаших!
Зухал не се отказва. Тя се навежда леко към нея и с приглушен тон подхвърля:
– Възможно е в миналото да си била нападната от куче. Опитай се да си спомниш!
Сехер стиска устни и поклаща глава.
– Не… нищо не си спомням. Аз… ще вървя.
– Добре, но помисли над тази случка… – настоява Зухал с фалшива загриженост. – Може да си спомниш нещо важно.
