Орхун посяга към букет от цветя, оставен на масата, и ги поставя внимателно във вазата. Пръстите му се плъзгат леко по стъблата, а после очите му срещат нейните.
– Но има и още нещо – добавя той, като прави крачка напред.
Гласът му звучи по-дълбоко, по-сигурно.
В следващия миг Орхун застава лице в лице с Хира. Разстоянието между тях се скъсява, а въздухът сякаш натежава.
– Вазите може да се счупят… – казва той, без да откъсва поглед от нея. – Но важното е да не се отказваме. Дори когато нещо се счупи, трябва да намерим сили… и да създадем ново. Заедно!
Хира затаива дъх. Близостта му я кара да замръзне на място. Сърцето ѝ бие учестено, но тя се опитва да запази самообладание.
– И аз така мисля… – отвръща Хира, а гласът ѝ леко трепери.
Погледът ѝ се стрелва към вазата – търси спасение в нещо конкретно, нещо, за което да се хване, за да избегне напрежението, което я поглъща.
– Цветята… водата… – казва припряно.
– Хира взема бутилката вода и налива във вазата. -Няма вода, а цветята се нуждаят от нея.
Хваща бутилката, която стои настрани, и бързо започва да налива вода във вазата. Но ръцете ѝ леко треперят.
– Няма вода – казва бързо, сякаш търси извинение за внезапното си действие. – А цветята… те се нуждаят от нея.
Орхун продължава да я гледа влюбено….
Действието прескача. Орхун и Хира са си легнали. Орхун вижда, че Хира се върти в леглото.
– Не можеш ли да заспиш? – пита с нисък, спокоен глас.
– Не е, че не мога… Просто не искам – отговаря тя.
Орхун леко се надига на лакът.
– Защо?
– Днес беше хубав ден… – Хира се усмихва в тъмното, а после се повдига на лакти и го поглежда. – Мислех си…
Тя прави пауза, сякаш се колебае дали да продължи.
– Ти ще спиш ли?
Орхун се усмихва леко, но не откъсва поглед от нея.
– Така ми е добре… – отвръща спокойно. – Хубаво ми е да те слушам.
– Днес в ателието си мислех, че няма да успея – започва тя, а в гласа ѝ се прокрадва несигурност. – Но след това вазата сякаш сама придоби форма. Не съм сигурна, дали е хубава…
– Аз не гледам така на нещата! – прекъсва я Орхун решително. – Не всичко трябва да е идеално! Да вазата не е изработена перфектно, но тя е твое творение и никой не може да изработи същата! Има недостатъци, но е уникална, затова е много ценна!
– Не познавам добре приятелите ти… – казва Хира, – но се радвам, че днес се запознах с един от тях.
Орхун се усмихва и се отпуска назад, спомените нахлуват в съзнанието му. Започва да разказва за общите си приключения с този приятел – за дългите преходи в планините, за студените утрини сред гората, за усещането да бъдеш част от дивата природа.
Хира слуша с интерес. Очите ѝ блестят в мрака.
– Искаш ли да се разходиш сред природата? – пита неочаквано Орхун.
Хира мълчи.
– Утре сутринта отиваме на разходка! – заявява уверено Орхун. – Знам един маршрут близо до Истанбул.
– Утре ли? – пита развълнувано Хира.
– Утре! – потвърждава Орхун. – А сега заспивай. Трябва да сме свежи. Лека нощ!
– Лека нощ… – прошепва Хира, но дори след като затваря очи, усмивката не слиза от лицето ѝ.
След малко се повдига и поглежда към вазата с цветя на масата.
В същото време в кантората Мерием и Кенан се държат странно. Разменят си загадъчни погледи, шепнат си нещо, усмихват се едва забележимо. Шебнем ги наблюдава с присвити очи – усеща, че двамата крият нещо от нея, но какво?
Вечерта Мерием и Кенан събират всичките си близки в дома на Мерием.
– Събрахме ви тук, защото искаме да споделим с вас нещо много важно – започва Кенан. – Решихме да се оженим!
В стаята за миг настава тишина, но след това радостни възгласи изпълват помещението. Всички се усмихват, аплодират, вълнението е осезаемо.
Рашид скача пръв.
– Браво, момиче! – възкликва с широка усмивка. – Котката най-накрая хвана мишката! За малко за го изпуснеш, но нищо! Както и да е?! Хайде!
Всички погледи са вперени във Вуслат, която ги гледа замислена.
Кенан забелязва това и напрежението в него нараства.
– Како, няма ли да ни поздравиш? – пита Кенан.
Вуслат не отговаря веднага. Стиснала устни, бавно се изправя и пристъпва към тях. Кенан я гледа с недоумение.
– Како?! – изненадата в гласа му е осезаема.
Вуслат поглежда Мерием, а след това Кенан и със сълзи на очи от радост, прегръща силно Мерием.
– Повече не се разделяйте! – казва Вуслат с разтреперан глас. – Заслужавате да бъдете истински щастливи…
Рашид отново нарушава емоционалния момент.
– Е, какво сега? – пита Рашид. – Това ли е всичко? Няма ли нещо сладко? Торта например? Ти с празни ръце ли дойде в дома на булката?
– Донесох баклава с орехи! – отговаря Кенан.
Очите на Рашид светват.
– С орехи?! – повтаря замислено. – Аз предпочитам с фъстъци, но… и с орехи става!
Рашид обаче не спира дотук.
– Добре, добре, а сватбата кога ще е? – пита нетърпеливо.
Кенан се усмихва и поглежда към Мерием.
– След като изпитите ѝ приключат – отговаря той.
– Сватбата ще е когато пожелаете, но нека да спазим традициите – предлага Вуслат и се обръща към майката на Мерием. – Ако е удобно другата седмица ще поискаме ръката на Мерием.
– Разбира се, Вуслат, заповядайте, когато решите – отговаря Асие.
Всички са радостни и не поидоздират, че в този момент Харика е избягала от затвора. Тя се заканва, че Кенан и Мерием ще си платят за това, което са ѝ причинили.
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
