Междувременно Алев пристига в кабинета на Абдула. Не губи време в излишни любезности – започва направо по темата.
– Вижте! – възкликва тя, оставяйки чантата си на креслото с рязко движение и съблича палтото си. – Мама видя часовника и си помисли, че сме заедно!
Абдула вдига вежди, объркан от внезапното ѝ признание.
– Какво означава „че сме заедно“?
Алев прокарва нервно ръка през косата си и въздъхва тежко.
– Че съм ви любовница! – обяснява Алев. – Каза ми: „Той ти е подарил това, а ти какво му даваш в замяна?“ Е, не използва точно тези думи, но смисълът беше същият! И понеже не можех да ѝ кажа истината – че съм помогнала на Нурсема, – трябваше да я излъжа…
– И какво казахте? – пита Абдула.
– Аз съм организирала сватба и клиентът ми го е изпратил като подарък… Но… преди това казах, че е фалшификат. Откъде можех да знам, че тя ще отиде в магазина и ще провери.
– Какво?! – изненадан е Абдула.
– Да! И аз се изненадах! В крайна сметка, тя не повярва на нито една моя дума! В магазина… случайно, да не би да са споменали името ви?
Абдула поклаща глава, гласът му звучи твърдо.
– Невъзможно. Часовникът беше поръчан специално за вас.
Алев въздъхва с облекчение, но напрежението не я напуска.
– Е, това е добре – промърморва тя. – Но не се учудвайте, ако мама реши да дойде и при вас…
– Не се притеснявайте. Аз ще реша всичко – заявява уверено Абдула.
Алев го поглежда с недоверие.
– Как? – пита подозрително.
– За момента не знам… но ще помисля и ще намеря начин.
Тя се изправя и го поглежда с благодарност.
– Благодаря ви, г-н Абдула.
Абдула кимва спокойно.
– Няма за какво. Оставете това на мен.
