Орхун и Хира достигат до хълмиста местност. Стръмният наклон пред тях изглежда предизвикателно.
– Доста е стръмно… – отбелязва Хира, докато оглежда възвишението.
Орхун я поглежда и казва:
–Може и да извърши пътя и сам, но ако имаш някой да себе си, препятствията се преодоляват по-лесно!
Той протяга ръка към нея. Хира го поглежда изненадана.
– Хайде! – насърчава я той.
След кратък миг на колебание тя поема ръката му. С негова помощ изкачва хълма по-лесно, усещайки силата и увереността му.
–Както се казва първо спътник, а после път – пояснава Орхун. –Първо приятел по пътя, а после самия път.
Хира го гледа развълнувано.
– Майсор Якуб беше казал: „Пътят става по-красив с човека до теб.“ Може би това важи за всичко, не само за този момент…
Хира замълчава, усетила дълбочината на думите му.
– Да продължим! – предлага тя, леко смутена.
След известно време Орхун спира и се оглежда.
– Ще лагеруваме тук. – Поглежда към Хира. – Измори се, нали?
– Май се изморих… – признава тя, с лека усмивка. – Но само малко!
Двамата оставят раниците си и отиват да съберат съчки за огъня, а когато се връщат багажът им е разхвърлян по поляната.
– Допуснахме небрежност… – казва Орхун, оглеждайки бъркотията. – Сигурно са били диви животни.
Хира се оглежда тревожно, а Орхун веднага забелязва страха ѝ.
– Не се плаши. Когато запалим огъня, те няма да посмеят да се доближат.
Той преглежда вещите им и вижда, че една от палатките е напълно унищожена.
– Какво ще правим сега? – пита Хира притеснено.
– Ще измисля нещо, не се тревожи! – уверява я Орхун.
Двамата се заемат да сглобят палатката, а след това запалват огън
