Наджие и Хулия сядат до Кузей. В очите им гори безпокойство, а сърцата им търсят отговори. Искат най-накрая да разберат какво наистина се е случило.
– Разкажи ни, сине – пита майка му. – Ние трябва да знаем
Кузей си поема дълбоко дъх. Мълчи няколко секунди, после бавно започва:
– Докато шофирах… бях замислен – признава той. –Мислите ми бяха навсякъде. Изведнъж изгубих контрол над колата. Излязох от пътя… и се ударих в едно дърво.
Хулия застива. Очите ѝ се разширяват, а дъхът ѝ спира.
– Колата е изгоряла… – прошепва тя, сякаш все още не може да повярва. – Как… как се измъкна от нея?
– Измъкнах се – отвръща той кратко. – Едно момиче ми помогна.
Наджие веднага се оживява. В гласа ѝ проблясва надежда.
– Коя е тя, сине? Трябва да я намерим и да ѝ благодарим! Тя ти е спасила живота! Как се казва?
– Името ѝ няма значение, мамо – отвръща Кузей, поглеждайки настрани. – Просто… тя ми помогна. Това е всичко.
– Тя ли те заведе на лекар? – пита Хулия.
Кузей поклаща глава.
– Не. Не исках лекар.
Майка му го поглежда смаяно, почти ужасено.
– Какво искаш да кажеш? Че изобщо не си ходил на лекар?
– Не, майко – отговаря той, вече нетърпелив. – Тя се грижеше за мен. Сега съм добре. Наистина. Ако няма повече въпроси… тръгвам си.
– Добре, сине – Наджие усеща, че не трябва да го притиска. – Ще отидеш ли на работа? Чичо ти също е в офиса. Ще ти се отрази добре.
Кузей не отговаря, само става и излиза от всекидневната.
Когато стъпките му вече не се чуват, Хулия се навежда към майка си и понижава гласа си:
– Мамо… Кузей не се чувства добре.
Наджие въздъхва тежко.
– Знам, дъще… но какво можем да направим?
Хулия замълчава за миг. Очите ѝ се пълнят с решителност.
– Имам идея – казва накрая. – Но… само момиче може да я осъществи.
– Какво момиче, Хулия? – Наджие я гледа изненадано.
– Мамо… трябва да оженим Кузей – прошепва Хулия, сякаш се страхува от собствените си думи. – Трябва да намерим достойно момиче за него. Само така ще излекуваме сърцето му.
