Интригите на Мелис продължават с пълна сила и тя с огромно удоволствие съобщава на Зейнеп, че майка ѝ е убийца и излежава присъда в затвора. Когато Зейнеп се сблъсква с тази истина, светът ѝ рухва. Вижте още какво ще се случи в епизод еп.116 и епизод 117 на турския сериал „Лабиринт към щастието“.
Какво се случва в епизод 116 и епизод 117 на турския сериал „Лабиринт към щастието“, който можете да гледате на 28 март и 31 март от 15:00 часа по NOVA.
Интригите на Мелис продължават с пълна сила и тя с огромно удоволствие съобщава на Зейнеп, че майка ѝ е убийца и излежава присъда в затвора. Когато Зейнеп се сблъсква с тази истина, светът ѝ рухва.
Кузей, в опит да спаси Сила от нежелан брак, изплаща дълга на майка ѝ, но по този начин си навлича гнева на опасния Алпер.
Междувременно Еге стига до къщата на Халдун Гьокташ с надеждата да научи истината от него. Вместо влиятелния бизнесмен обаче той намира парализиран, неподвижен старец, чиято съдба изглежда предрешена. Но дали това наистина е така?
Рано сутринта тишината в двора пред къщата на Джавидан е нарушена от рязкото спиране на кола. Алпер слиза и почти тича към вратата. Тя се затръшва зад него с гневен трясък.
– Кажи ми веднага къде е Сила! – изръмжава той, едва сдържайки яростта си. – Веднага! Претърсих целия град! Къде е тя!
Джавидан се изправя. Стои гордо, но очите ѝ издават напрежението, което се опитва да прикрие.
– Какво правиш?! – отвръща тя рязко. – Защо нахлуваш в дома ми толкова рано?
– Да, нахлувам! – Алпер се приближава, очите му се присвиват. – Защото искам това, което ми принадлежи!
Джавидан мълчи. Само го гледа – мълчаливо и втренчено.
– Аз ти дадох двеста хиляди! – продължава той, гласът му трепери от гняв. – Ако не получа Сила, ще трябва да ми върнеш тези пари!
– Вече ти казах, че Сила ще бъде твоя – отвръща Джавидан, стараейки се да звучи спокойно. – Ела утре с майка си. Ще направим годежа.
Алпер се изсмива подигравателно.
– Годеж? Вчера трябваше да го направим! А Сила? Тя не беше там! Каза, че е в тоалетната, но изчезна! Мислиш ли, че съм идиот?
– Сине, сбъркал си…
– Спри да лъжеш! – той удря по масата с юмрук, съдовете подскачат. – Сила избяга с онзи човек! – Поглежда към Бахар. – Той е нейното гадже, нали?
– Той не е нейното гадже! – намесва се Бахар, опитвайки се да звучи уверено.
Алпер ѝ хвърля леден поглед и отново се обръща към Джавидан.
– Ти похарчи моите пари, а изпрати Сила далеч!
– Ако ги бях похарчила, щяхме и ние да сме избягали – вдига ръце Джавидан. – Мислиш ли, че още щяхме да сме тук?
– От теб може да се очаква всичко.
Тя се засмива, но след миг гласът ѝ става сериозен.
– Онзи мъж не е гаджето ѝ. Той е роднина на баща ѝ. Момичето просто се изплаши. Натискът беше прекален. Замина за няколко дни, за да се съвземе. Ще се върне.
– Не ми говори глупости. – Алпер се движи около масата, дланта му се плъзга по ръба, сякаш се чуди дали да не я преобърне. – Имаш време до довечера. Или ми връщаш парите, или ми връщаш Сила.
С последна зловеща заплаха – „Следващия път няма да дойда сам“ – той излиза, като блъска вратата след себе си.
По същото време Кузей и Сила влизат в асансьора. Вратите се затварят и кабината тръгва надолу. Изведнъж светлините примигват и асансьорът спира рязко между етажите. Тишината ги обгръща като гъста мъгла.
Кузей спира да диша нормално. Очите му се стрелкат, стените го притискат, таванът му се струва по-нисък. Отдръпва се към стената и стиска юмруци.
– Не… – прошепва той.
Сила го поглежда с нарастваща загриженост.
– Кузей? – Сила го гледа с тревога. – Всичко наред ли е?
Той не отговаря. Само диша все по-учестено. Пот се стича по челото му, ръцете му се свиват около ризата му, сякаш се опитва да я разкъса.
– Какво става? – Сила пристъпва към него. – Имаш клаустрофобия… – прошепва тя, разбирайки.
Кузей сякаш не чува. Погледът му е замъглен.
Сила започва да удря по вратата.
– Помощ! Някой чува ли ни! Асансьорът засяде!
Сила помага на Кузей да се справи с клаустрофобията си, помагайки му да си възвърне способността да диша свободно в асансьора, в който са заседнали, и да контролира емоциите, които го обземат. Когато най-накрая успяват да излязат от асансьора, са забелязани от приятеля на Алпер, който веднага му съобщават какво е видял.
В дома на Джавидан напрежението расте. Тя обикаля стаята като лъвица в клетка.
– Бахар, не ме побърквай! – крещи тя. – Кой, по дяволите, е този Кузей!
Тя вдига ръка към дъщеря си, но Бахар я гледа право в очите.
– Зашлеви ме, майко. Само това можеш.
Джавидан спира. Сякаш се удря в собствената си безпомощност. Сяда на дивана, разтърсена.
– Боже… – прошепва тя. – Кой е той? Къде е отишла сестра ти?
Бахар мълчаливо вади карта от чантата си.
– Това ми я даде той. За покупки. Виж името – Кузей Бозбей.
Очите на Джавидан проблясват. Тя грабва картата.
– Знаеш ли ПИН кода?
– Да. 1723.
Усмивка се появява на лицето ѝ. Надежда. Или алчност.
Кузей спира колата пред банката. Той слиза и взема 200 000 лири. Когато се връща в колата, той предава цялата сума на Сили.
– Ти ще я дадеш на човека, който те е „купил“ от майка ти.
Сила го поглежда шокирано.
– Не мога да приема това…Това са твърде много пари.
– Тогава какво? Ще се омъжиш ли за него?
– По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за Алпер, но… Кузей, как ще ти се отплатя?
– Когато спаси живота ми, очакваше ли нещо в замяна?
– Разбира се, че не! Това е абсурден въпрос.
– Точно така. Аз също не очаквам нищо. Вземи тези пари и изплати дълга си.
Сила усеща как в очите ѝ напират сълзи.
– Благодаря ти. Но защо правиш това?
– Защото никой няма право да решава вместо теб.
Междувременно, планът на Алпер влиза в действие. Младежите, които е наел, нахлуват в къщата на Джавидан и преобръщат всичко с главата надолу.
– Къде са парите?! – крещи един от бандитите.
– Какви пари?! – крещи ужасената Кавидан, прегърнала Бахар.
– Дветестате хиляди, които си получил от Алпер! Върни ги, иначе ще бъде много лошо!
– Нямам ги, кълна се!
Мъжът стиска юмруци.
– Тогава ще ни кажеш къде е Сила.
– Не знам!
– Не ме ядосвай, жено! Или ще върнеш парите, или ще ни кажеш къде е дъщеря ти!
Джавидан не отговаря, затова един от нападателите се приближава и я удря в лицето.
Бахар крещи.
В същия момент колата на Кузей спира в двора. Мъжът излиза и мигновено поваля нападателите на земята. Въпреки че единият от тях изважда нож, Кузей запазва хладнокръвие и се справя с тях.
– Върнете ли се пак – предупреждава той, – ще съжалявате.
Хулиганите бягат в ужас, а улицата притихва. Джавидан обаче не обръща внимание на това, което току-що се е случило. Вместо да благодари на Кузей, той се обръща към Сила с ярост в очите.
– Това се случи заради теб! – крещи той. – Защо му обеща, че ще се омъжиш за него, а после избяга? Този човек плати дълговете ни! Как можа да направиш това?
Кузей не казва нищо. С решителен жест хвърля под краката на Джавидан хартиена торба, пълна с пари.
– Ето ти пари. Дай ги на този Алпер и се махай от дъщеря си! Каква майка си ти? Как можеш да продаваш собственото си дете? – гласът му е леден, пропит с отвращение. – Сила няма да се омъжи за този човек. Разбираш ли? Никога!
Кузей се обръща и тръгва към колата си. Тъкмо се качва, когато Сила се затичва след него, задъхана.
– Ти ѝ даде тези пари, така че сега аз… – започва тя, но Кузей спира и я поглежда право в очите.
– Какво искаш да кажеш? Ти не си роб. Не си предмет, който може да бъде купен.
– Тогава защо го направи?
– Защото ти обещах. Обещах ти, че един ден ще изплатя дълга ти. И точно това направих.
– Мислех, че…
– Сила, запомни едно нещо – прекъсва я той спокойно, но с твърд глас. – Никой няма право да решава живота ти. Погрижи се за себе си.
Сила стои на пътя и усеща как сърцето ѝ се къса. Гледа как Кузей се качва в колата и потегля, оставяйки я сама. В гърдите ѝ тежи нещо непоносимо. Увлечена от думите на сестра си, тя наистина вярва, че Кузей е нейният приказен принц, че ще я спаси и ще заживеят заедно. А сега, когато той си тръгва, мечтите ѝ се разпадат на прах.
Миризмата на топла препечена филийка се носи из въздуха и изпълва кухнята с приятен аромат. Зейнеп поглежда към чинията пред себе си. Тостът е точно такъв, какъвто го е приготвяла майка ѝ. Същият хрупкав край, същото деликатно препечено сирене. С всяка хапка спомените се връщат – топли, но същевременно болезнени.
Йълдъз забелязва тъгата по лицето на Зейнеп и нежно я прегръща.
– Нещо не е наред? – пита тя тихо.
Зейнеп слага парчето в чинията си и свежда поглед.
– Еге ми каза, че знае къде е майка ми.
Йълдъз замръзва за миг.
– Какво? – избухва невярващо тя. – Момиче, какво чакаш! Хайде веднага да отидем и да я посетим! Къде е тя!
Зейнеп въздъхва и поклаща глава.
– Не знам – признава тя.
– Какво имаш предвид, че не знаеш? Не го ли попита?
– Не исках да знам – отвръща Зейнеп.
Йълдъз смръщва вежди, опитвайки се да разбере думите ѝ.
– Ти не искаш да знаеш къде е майка ти? – повтаря тя с недоверие. – В края на краищата, ти я търсиш от толкова дълго време! И сега, когато имаш възможност, не искаш да я намериш?
– Како Йълдъз… – започва Зейнеп и гласът ѝ леко потреперва. – Майка ми ме е изоставила. Не е застанала пред мен, не ме е погледнала в очите и не ми е казала защо си тръгва. Просто ми остави едно писмо и изчезна, защото искаше да живее свой собствен живот. Защо сега аз трябва да съм тази, която да я търси? Кажете ми, не трябва ли тя да е тази, която да дойде при мен и да ми се извини?
Йълдъз я поглежда за миг, после си поема дълбоко дъх.
– Ами ако тя не е искала да те напусне? – предлага тя нежно. – Може би нещо я е накарало да го направи.
Зейнеп се усмихва тъжно.
– Това е още по-лошо – казва тя. – Защото това би означавало, че ме е излъгала.
Настъпва мълчание. Йълдъз се замисля за миг, после хваща момичето за ръка.
– Зейнеп, ти следваш една голяма мечта – започва тя. – Но мислиш ли, че можеш да я осъществиш сама?
Момичето мълчи и Йълдъз продължава:
– Всеки около теб допринася с нещо. Някой ти е дал покрив над главата, някой друг ти е предложил стипендия, някой те е нахранил, когато си била гладна. Изкачваш стълбата, която те води към целта ти.
Зейнеп вдига поглед към нея.
– Но аз не искам да се катеря сама – казва тя. – Искам майка ми да е до мен. Защото какъв е смисълът да постигна най-голямата си мечта, ако няма с кого да я споделя?
Йълдъз се усмихва тъжно.
– Права си – признава тя. – Ако нямаш никого, победата не означава нищо. Но животът не работи по тези правила, Зейнеп.
– И по какви правила?
Йълдъз нежно поставя ръката си на сърцето ѝ.
– Според тези, които са тук – казва тя . – Кажи ми, няма ли да се успокоиш, когато най-накрая я видиш? Няма ли да искаш да се увериш, че с нея всичко е наред?
Зейнеп задържа дъха си. Сърцето ѝ бие по-силно, а в главата ѝ се въртят противоречиви мисли. Тя не знае какво да прави. Не знае дали е готова. Но знае едно нещо със сигурност – сърцето ѝ няма да спре да се пита за майка ѝ.
Мелис е безмилостна в своите интриги. Този път тя отпечатва снимки на майката на Зейнеп, на всяка от които има голям черен надпис: „ УБИЙЦА“. Тя с радост ги разнася из цялата къща, лепи ги по стените, разхвърля ги по мебелите. Накрая повишава глас, така че всички да я чуят:
– Дъщерята на убийцата живее в нашата къща!
Ферей, влизайки във всекидневната и виждайки този хаос, застива в неподвижна тишина. Сърцето ѝ започва да бие по-бързо.
– Мелис, какво правиш? Какъв е смисълът на това! – Гласът ѝ трепери от ужас.
– Истината, както обикновено, най-накрая излезе наяве – отвръща Мелис безгрижно. С театрална грациозност тя подхвърля последните плакати във въздуха, наблюдавайки как те падат на пода. – Получи се красиво, нали?
– Истината, както обикновено, най-накрая излезе наяве – отвръща Мелис безгрижно. С театрална грациозност тя подхвърля последните плакати във въздуха, наблюдавайки как те падат на пода. – Получи се красиво, нали?
Ферей се приближава до нея и я хваща за ръката.
– Ти луда ли си? Не ти ли казах вчера да не се месиш в това! Събери ги веднага!
Мелис неохотно се навежда, за да вдигне няколко плаката, когато изведнъж в коридора се появява Зейнеп. Момичето спира на половината стъпало, разглеждайки разпръснатите снимки. Тогава Мелис с триумфална усмивка хвърля останалите точно в краката ѝ.
– Това е истината! – обявява тя с театрален тон.
Зейнеп бавно се навежда и вдига един от плакатите. Дълго се взира в снимката на майка си, а ръцете ѝ започват да треперят.
– Майка ми…? – Гласът ѝ едва се чува. – Тя нима… е убила някого? Госпожо Ферайе, защо тук пише „ убийца“? Кой е направил това!
– Зейнеп, това е една от глупостите на Мелис – обяснява Ферей, като се опитва да запази спокойствие.
– Глупости? – Мелис вдига вежди и накланя глава с извивка. – Ако казвам истината, това означава ли, че е глупост?
Зейнеп се приближава до нея и я поглежда право в очите.
– Защо направи това?
Мелис въздъхва театрално, сякаш разговаря с особено нежелано дете.
– Все още ли не разбираш? Добре, ще ти го обясня в прав текст.
Тя вдига от пода един плакат и го поставя пред себе си.
– Ето я майка ти. – Тя посочва с пръст снимката. – А тук пише, че тя е убийца. – Тя докосва големите черни букви. – Възможно ли е да е по-ясно?
Зейнеп усеща стягане в стомаха си. Диша плитко, опитва се да каже нещо, но думите са затворени в гърлото ѝ.
– Не… Невъзможно е… Майка ми никога не би могла да убие някого!
– Ами да? – Мелис се усмихва подигравателно. – И къде е тя сега? Защо не е тук?
– Зейнеп, не я слушай! Знаеш каква е Мелис. Тя го прави само за да те нарани! – Ферайе се опитва да спаси положението.
– Да нарани? – Мелис подсмърча с ирония. – Аз просто казвам истината. Нека най-накрая разбере какво е направила майка ѝ.
– Стига, Мелис! Върви в стаята си!
Ферайе губи търпение. Хваща дъщеря си за ръката и иска да я измъкне със сила, но тогава Зейнеп смело застава на пътя им.
– Г-жо Ферайе! – Гласът ѝ е леден, а очите ѝ блестят от сълзи. – Какво знаете?
Ферайе не отговаря.
– Давай, кажи го, мамо! – дразни се Мелис, наслаждавайки се на хаоса, който е предизвикала.
Зейнеп прави крачка напред, стиснала ръце в юмруци.
– Вярно ли е? Майка ми наистина ли е убила някого?
– Не е нужно да я питаш. – Мелис се приближава до Зейнеп и се навежда към ухото ѝ, като шепне със задоволство: – Ще ти кажа. Майка ти намушка с нож един мъж преди няколко месеца. Това означава, че тя е престъпник. Тя е убиец.
– Мелис, стига! ДОСТАТЪЧНО! – крещи Ферайе, но дъщеря ѝ само се усмихва по-широко.
Зейнеп стяга клепачите си. Сърцето ѝ бие като лудо, дишането ѝ става учестено. Накрая пръстите ѝ се стягат върху плаката, който все още държи в ръцете си. Смачканото парче хартия трепери в ръцете ѝ.
– Това е лъжа… Сигурно е лъжа….
По бузите ѝ се стичат сълзи, но тя не може да ги спре.
– О, бедна, наивна Зейнеп… – Мелис театрално въздъхва. – Истината боли, нали?
И тогава изведнъж… БАМ!
Чува се звук от шамар. Възцарява се тишина.
Изненаданата Мелис се хваща за бузата, където започва да се появява червена следа. Всички замръзват.
Ферей, шокирана от собствената си постъпка, все още държи ръката си вдигната. Тя диша тежко, гледайки дъщеря си.
– Тишина! – Гласът ѝ трепери, но е твърд. – Стига толкова!
Зейнеп прави крачка назад. Поглежда към Ферайе, после към Мелис, после отново към плаката в ръцете си. Светът ѝ току-що се е сринал.
По същото време, Еге стои пред стара, занемарена къща. Той се колебае за миг, после решително почуква. Вратата се открехва и в нея се появява жена – на възрастта на майка му, с уморено лице и очи, в които се чете примирение.
– Живее ли тук г-н Халдун Гьокташ? – пита той с напрегнат глас. – Трябва да говоря с него.
Жената го измерва с любопитство, после кимва и отваря по-широко.
– Влезте.
Еге пристъпва вътре. Миризмата на лекарства и влага го удря веднага. Стаята е полутъмна, а в нея – неподвижно тяло върху легло. Това е Халдун Гьокташ. Някога влиятелен, сега само сянка. Очите му са затворени, лицето – измършавяло, ръцете почиват безжизнено.
Еге се приближава и се навежда.
– Г-н Халдун, чувате ли ме?
Тишина. Никакъв отговор. Повтаря отново, но резултатът е същият.
– Не знам дали ви чува – обажда се жената до него, – но дори и да ви чува, не може да ви отговори. От месеци е в кома, парализиран.
– Но… хората казват, че са го виждали да ходи. Че се е възстановил – възразява Еге с недоумение.
Жената поклаща глава с горчива усмивка.
– Объркали са се. Той не е напускал леглото си от месеци.
– Не говори? Не се движи?
– Нищо. Нито дума. Нито най-малък жест.
Еге се вторачва в неподвижната фигура. Трудно му е да повярва, че този човек е същият, който някога е дърпал конците на цял град.
– В края на краищата, той е бил богат – отбелязва той. – Какво се е случило?
– Всичко изчезна – въздъхва жената. – Децата му не можаха да се справят. Бизнесът рухна. Имаха нужда от някой, който да се грижи за него.
– А вие? – пита Еге внимателно.
– Аз? – тя се усмихва тъжно. – Наеха ме. За мизерна заплата. Нямам къде да отида.
– Вие сама се грижите за него?
– Да. Трудно е, но ми трябват парите.
– Кой ви нае?
– Най-големият му син. Господин Кенан.
Еге замълчава за миг, после пита с надежда:
– Има ли шанс да се срещна с него?
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
Преглеждания: 8
Лабиринт към щастието – Епизод 116 и 117 (Ето какво ще видим)
