Сехер го гледа невярващо. Сякаш не иска да повярва, че това, което чува, наистина е истина.
– Тогава ли пусна кучето си… Фача? Да ме нападне, нали? – изрича тя с глас, който трепери от спомена. – Ти го направи. Позволи му да ме нападне… Помня този страх. Помня как треперех. Не мълчи! Не ме оставяй в тази неизвестност. Кажи ми… Ти го направи, нали?
– Да… направих го – признава Яман с болка в гласа си. – Но всичко това се случи, преди да се оженим. Ти не се отказа. Исках да те уплаша, да сломя упорството ти. И знаеш ли какво направи, ти, тогава?
Той замълчава за секунда, преди да продължи.
– Ти научи това агресивно животно да ти се подчинява. Превърна страха си в сила. Не само него… а и мен. Постепенно и аз започнах да се променям – заради теб.
Сехер отвръща поглед, по бузите ѝ се стичат сълзи.
– Достатъчно. Не искам да слушам нищо повече – казва тя и се опитва да си тръгне.
Яман внимателно, но уверено я спира, като нежно хваща ръката ѝ.
– Още не съм свършил. Всичко това се случи много отдавна. Мислех, че ще успея да преодолея упорството ти, но грешах. Това, което мислех за упоритост, се оказа любов. Любов към Юсуф, сестра ти и баща ти. Никога преди теб не бях срещал човек с толкова силно и чисто сърце. Не знаех, че любовта може да бъде толкова могъща. Тази любов ме промени завинаги.
