По време на срещата Сехер показва на Зухал документа, който е получила от полицая.
Зухал театрално прикрива истинските си чувства и възкликва с престорен ужас:
– Това е ужасно, мила моя! – възкликва тя. – Погледни, този случай е приключен отдавна. Съпругът ти е заявил пред полицията, че виновен за стрелбата е негов враг, но въпреки това са те повикали да дадеш показания. Не ти ли изглежда странно? Сигурна съм, че съпругът ти крие нещо. Защо една нежна жена като теб, която и мравка не би наранила, би взела пистолет в ръце? Ще ти кажа защо, Сехер – само за да се защити. Ако той не те беше заплашвал и тормозил, никога нямаше да сториш такова нещо!
Зухал замълчава за момент, после умело вплита и личната си история в разказа:
– Един ден бившият ми съпруг, Талат, ме преби жестоко. Помолих го да спре, но това го разгневи още повече и ударите се сипеха един след друг. В отчаянието си побягнах към кухнята, грабнах нож и го нападнах. Слава Богу, не успях да го нараня тежко.
Зухал въздъхва дълбоко, а гласът ѝ трепва драматично:
– Плаках много след това, Сехер, но това е минало. Сега искам ти да не страдаш като мен. Единственото, което желая, е този мъж да не те нарани никога повече!
Сехер поглежда Зухал с колебание и възразява:
– Но той е добър човек. Сигурна съм, че има логично обяснение. Когато ми разказа за случката с кучето, беше толкова искрен и съжаляваше много… Вярвам, че и за това си има обяснение.
