Разплакана и разтреперена, Сехер бързо връща пистолета обратно в шкафчето и излиза припряно от кабинета, но на стълбите се сблъсква с Яман.
– Какво правиш тук? – пита Яман, а Сехер, все още подвластна на ужасяващите си спомени, уплашено отстъпва крачка назад.
– Не трябва да стъпваш на болния крак! – загрижено казва Яман. – Ако продължаваш да ходиш така, само ще се влошиш! Чакай, ти… плачеш ли?
Яман внимателно посяга и нежно изтрива сълзите от лицето ѝ.
– Какво е станало? – питапита Яман.
– Нищо – отвръща Сехер, едва сдържайки емоциите си. – Просто ме заболя…
– Ако не се пазиш сама, тогава аз ще трябва да се погрижа за теб – настоява Яман и решително ѝ подава ръка, за да я подкрепи до стаята ѝ.
Но Сехер не помръдва, парализирана от страх и объркване.
– Разбрах – усмихва се леко той. – Явно искаш отново да те взема на ръце!
– Не, недей, няма нужда! – протестира тя веднага.
– Добре тогава – казва меко Яман и отново протяга ръка към нея.
Сехер с колебание хваща подадената му ръка, усещайки как топлината ѝ противоречи на мрачните мисли, обзели сърцето ѝ.
В стаята тя сяда на леглото, а Яман се обръща към вратата, като обещава, че ще мине по-късно, за да провери как се чувства.
Останала сама, Сехер не може да се успокои. В съзнанието ѝ нахлуват въпроси, на които няма отговори.
– Как можа да го направиш? Как можеш да ме гледаш в очите, сякаш нищо не се е случило? – прошепва тя през сълзи, разкъсвана между болката и неверието.
