Орхун навива ръкава си и показва на Хира белег на ръката си.
– А този белег е от тук… Получих го, когато се спънах, докато тичах. Оттогава не съм го показвал на никого.
Хира нежно докосва белега му.
– Сигурно е боляло много… – казва тя със съчувствие.
– Не помня болката. Помня само… че никога не съм го показвал. На никого.
– Защо?
– Може би защото… този белег е част от онези дни. Малкото моменти, в които бях истински щастлив като дете. И въпреки че баща ми изчезна, белегът остана. Той е спомен. Нещо лично… Но знаеш ли какво се промени?
– Какво?
– Вече знам, че ако една рана трябва да бъде показана на някого… то това трябва да е на човек, който също е бил наранен достатъчно, да заслужи да я види.
Двамата се гледат мълчаливо.
Двамата се гледат мълчаливо. Очите им говорят повече от думите.
– Когато те открих, ти вече беше наранена – продължава Орхун. – А после трябваше да носиш и раните, които аз самият ти причиних. Но въпреки това никога не скри болката си от мен. Беше открита. Истинска. Ако ще покажа своя белег на някого… това ще бъдеш ти. Ето това се промени. Твоето присъствие. Ти влезе в живота ми… и всичко се промени.
Хира е развълнувана от думите му. Поглежда настрани и се опитва скришом да избърше сълзите си, които се търкулват по бузите ѝ.
– Менеменът ви е готов – усмихва се сервитьорът.
– Благодаря! – казва Хира с усмивка. – Ухае прекрасно…
– Ако е толкова вкусно, колкото го помня, ще си оближем пръстите – смее се Орхун. – Почакай! Има си начин, по който се яде.
– Щях да си го сложа в чинията, но…
– Менемен така не се яде… Ето така трябва. Казах ти – тук правилата на Афифе Демирханлъ не важат.
Орхун откъсва парче топъл хляб, потапя го щедро в ароматния менемен и го подава внимателно към устата на Хира. Тя го хапва с изненада и усмивка.
– Толкова е вкусно… Това е най-добрият менемен, който съм яла в живота си!
– Хайде, яж, преди да изстине – подканя я Орхун. – Вкусът си е същият… За първи път ям менемен с някого, освен с баща си…
Замислен, Орхун отпива глътка чай. Мълчи за миг, а после гласът му става по-мек, почти унесен.
– Всичко се промени, когато се появи ти… – продължава Орхун. – Когато си до мен, нищо вече не изглежда непреодолими за мен. Няма болка, която да не мога да понеса… Няма рана, която да е твърде дълбока… Ако си до мен – нищо друго няма значение!
Хира е толкова развълнувана и смутена от искреното му признание, че едва успява да промълви:
– Да не изстине храната…
