На километри оттам, в двора на дома си, Кузей цепи дърва. Брадвата му се стоварва с точност, разцепвайки пъна на две перфектни части. Работи мълчаливо, съсредоточено, като че се опитва да заглуши мислите си със звука на дървото, което се троши.
Наджие и Хулия се приближават към него. Майка му държи телефон в ръка, а лицето ѝ е напрегнато.
– Сине… обади ми се приятелят ти от банката – започва тя. – Казал, че от картата ти са направени две плащания. Едното за три хиляди, другото – за пет хиляди лири.
– Обувки, чанти, палто… – изброява Хуля. – Всичко лукс.
Ръката на Кузей спира по средата на движението. Той стяга ръка върху дръжката на брадвата и лицето му се изкривява в гримаса на гняв.
– Добре, че го накарах да блокира картата веднага – казва Наджие с облекчение.
– Може би си я изгубил при катастрофата? – чуди се Хуля. – И този, който я е намерил, е решил да я използва?
Кузей поклаща глава. Истината го удря като гръм – той самият даде картата на Бахар, за да купи храна и през ум не му е минавало, че тя или сестра ѝ могат да я използват по такъв коварен начин.
Доверието, което е започнал да изпитва към Сили, се разбива на пух и прах. Без да каже нито дума, той вдига брадвата и яростно удря с нея поредното дърво, сякаш това може да му помогне да потуши надигащия се в него гняв.
Сила стои на гишето за продажба на билети, когато в пункта влизат двама полицаи.
– Това ли е човекът? – пита единият от тях.
– Да, това е тя – отговаря продавачът, сочейки към Сила.
– Какво е това? – Сила прави крачка назад. – Какво става?
– Как се казвате? – пита другият полицай.
– Сила… Сила Пекер.
– Ще дойдете с нас в участъка – гласът на офицера е студен, официален.
– Какво?! Защо? Нищо не съм направила!
– Ще разберете всичко на място.
– Но… наистина! – Сила е на ръба. Очите ѝ са пълни със сълзи, гласът ѝ трепери. – Какво съм направила?
– Срещу вас е подадена жалба – съобщава единият полицай. – Кузей Бозбей е съобщил, че някой е използвал кредитната му карта и е похарчи голяма сума пари.
Сила пребледнява.
– Но… това е невъзможно! Аз изобщо не съм я използвал! Едва сега исках да платя за билета с нея, но наистина трябваше да го направя.
– Ще го обясните на колегите ми – прекъсва я полицаят. – Хайде да вървим.
Сила се оглежда отчаяно, търсейки някакъв път за бягство, някакво спасение. Но тя не вижда и сянка на съчувствие в очите на полицаите. Те не се съмняват – за тях тя е виновна.
Междувременно Бюлент води Зейнеп в затвора, където момичето трябва да се види с майка си. Вместо топло посрещане обаче Гьонюл се сблъсква със стена от ледено безразличие. Зейнеп не се хвърля в прегръдките ѝ, не избухва в плач, не ѝ казва колко ѝ е липсвала. В очите ѝ няма любов – само разочарование и съжаление.
– Дъще… – казва Гьонюл, с надежда в гласа.
Но гласът на Зейнеп е леден.
– Не ме наричай „дъще“! – отговаря ядосано Зейнеп, присвивайки очи.
Гьонюл поглежда укорително Бюлент, сякаш го обвинява за ситуацията. Преди обаче да успее да каже каквото и да било, Гюнюл се свлича в без съзнание на земята.
– Гьонюл! – извиква Бюлент и се хвърля към нея, опитвайки се да я задържи.
Зейнеп не помръдва. Стои изправена, вперила безизразен поглед в припадналата си майка.
– Наистина ли? – отвръща Зейнеп. – Дори сега бягаш от трудните разговори?
Зейнеп не се притеснява за състоянието ѝ. Убедена е, че Гюнюл е припаднала нарочно – точно както избяга преди няколко месеца, оставяйки я с много въпроси и без никакви отговори.
Гюнюл е отведена при лекаря на затвора.
Междувременно Бюлент, виждайки безразличието на Зейнеп, не може повече да мълчи.
– Какво става с теб, дъще? – пита той предпазливо. – За първи път те виждам такава. Разбирам, че си наранена, но не се дръж така. Майка ти не е лош човек, не е заслужавала това.
Зейнеп вдига бавно глава, присвива очи.
– Откъде познаваш майка ми, чичо Бюлент? – усмивката ѝ е горчива, почти подигравателна. – Говориш за нея, сякаш сте… близки.
Бюлент преглъща.
– Аз… просто не вярвам, че Гьонюл би симулирала.
– Не вярваш? – Зейнеп повдига вежди. – А аз вярвах, че няма да ме лъже. Но го направи. Лъжа, която ме съсипа.
Зейнеп стиска ръцете си в юмруци.
– Месеци наред се чудех къде е. Какво е станало. Дали съм направила нещо. Човек, който може да излъже така, със сигурност може и да припадне, за да избегне разговора.
Няколко минути по-късно Гюнюл се връща в стаята.
– Мислех, че пак ще избягаш – казва Зейнеп.
Гьонюл пристъпва напред, опитвайки се да я хване за ръцете.
– Мила моя Зейнеп… – гласът ѝ е тих, треперещ. – Толкова ми липсваш… дъще…
– Не ме наричай дъще! – Зейнеп рязко отблъсква ръцете ѝ. – Не се преструвай, че те е грижа за мен.
Гьонюл отново отправя укорителен поглед към Бюлент.
– Не ме гледай така – вдига ръце мъжът. – Не съм аз този, който ѝ каза. Беше Мелис.
Зейнеп прави крачка по-близо.
– Мелис поне беше честна с мен. Никога не ме е лъгала. Никога не се е преструвала на нещо, което не е.
Думите ѝ са като остри камъни, хвърлени по Гьонюл. Жената преглъща тежко, устните ѝ се свиват в тънка линия.
– Дъще, знам, че те нараних, но…
– Замълчи! – заповядва ядосана Зейнеп. – Ако си мълчала толкова време, тогава продължавай да мълчиш!
Бюлент се намесва, опитвайки се да изглади напрежението.
– Зейнеп, слушай… ако майка ти ти беше казала, че ще влезе в затвора, ти щеше да се откажеш от университета. Щеше да жертваш живота си за нея. Тя просто е искала да те защити.
– Да ме защити?! – Зейнеп избухва в горчив смях. – Казваш, че е било за мое добро? А добре ли се чувствам сега?
Гюнюл заговаря несигурно:
– Продължи с образованието си. Не исках да го провалиш заради мен. Щеше да захвърлиш всичко, за да ме спасиш…
– Какво значение има диплома, когато съм сама? – прекъсва я Зейнеп. – Когато всяка вечер плача, вярвайки, че си ме изоставила заради някой друг мъж. Когато съм разбита, мамо! Когато си тръгна, бях съсипана, мамо!
Гьонюл тежко си поема въздух.
– Дъще…
– Не ме наричай дъще! – крещи Зейнеп, погледът ѝ гори от болка. – Ако не беше чичо Бюлент… нямам представа какво щеше да се случи с мен. Той ме приюти. Грижи се за мен. Но това не беше достатъчно! Не можех да се отърва от това чувство! През цялото време се чувствах като чужда. Като излишна.
Гьонюл посяга към нея.
– Съжалявам… – прошепва. – Моля те, прости ми…
Зейнеп отдръпва ръката си и вдига пръст към нея.
– Не се извинявай. И не плачи. Дори сълзите ти не могат да смекчат сърцето ми.
В същото време Еге вдига Халдун от дивана и го хваща здраво за пуловера. Дръпва го рязко, като почти го хвърля към стената.
– Какво правиш в тази къща! Знам колко пари имаш в сметките си и къде живееш в Истанбул. Не си никакъв бедняк. Престани да се преструваш!
Халдун изглежда изненадан, но само за секунда. После се връща в обичайната си хладна, високомерна поза.
– Кой си ти? Какво искаш от мен?
– Не е важно кой съм аз – приближава се още повече Еге, очи в очи с него. – Въпросът е какво си направил ти. Заради теб г-жа Гьонюл е в затвора!
Халдун повдига вежди и се усмихва подигравателно, сякаш това му носи удоволствие.
– Тя не седи там защото е невинна. Плаща си за това, което ми причини.
Еге не издържа. Разтърсва го още по-силно, гласът му се превръща в гневен вик.
– Тя не ти е направила нищо! Ти си здрав като бик! А тя изгуби всичко – дъщеря си, свободата си, живота си!
Халдун се опитва да го отблъсне.
– Махай се оттук! Ти ми изгори крака!
– И ти разби едно семейство! – парира Еге с презрение. – Унищожи го! Майка и дъщеря бяха разделени заради теб! Замисли се поне веднъж за последствията от това, което си направил!
Халдун се изправя и го поглежда право в очите.
– Знаеш ли, че тази жена ме прободе в стомаха с ножица? – казва той със студен, сериозен тон. – След това избяга, без дори да повика линейка. Лежах и се борих за живота си!
Еге избухва в горчив, гневен смях.
– Искал си да я изнасилиш! – крещи той. – А тя не ти е причинила нищо! Аз на нейно място щях да те убия!
Халдун не трепва.
– Според съдебните документи сте парализиран – казва Еге и го поглежда с презрение. – Официално все още лежиш в кома. Но по някакво чудо нищо не ви пречи да дадете показания. Сега имате избор: да отидете в прокуратурата и да кажете истината или….
– Или какво? – Халдун повдига вежда.
– Или ще те накарам да го направиш по друг начин.
Халдун се усмихва цинично.
– Няма да отида никъде. Ако кажа истината, ще призная, че съм излъгал. И тогава ще бъда съден аз. Не съм толкова глупав.
– Не ме интересува! – изригва Еге. – Тръгваме сега!
Халдун накланя глава и го поглежда внимателно.
– И откъде можеш да си сигурен, че ще кажа това, което искаш? – усмихва се хладно. – Може би ще призная, че съм се възстановил, но ще добавя, че Гьонюл е правила непристойни опити спрямо мен. Може да кажа, че тя ме е провокирала, изнудвала… Кой ще ме обори?
– Не изпитвай търпението ми! – отвръща през зъби Еге.
Халдун го поглежда със задоволство, а после усмивката му се разширява.
– Вече разбирам… – Халдун се накланя леко напред, усмивката му става по-дълбока. – Влюбен си в Зейнеп. Нейната красива дъщеря. Затова си тук. Опитваш се да я впечатлиш, нали?
Еге гневно смръщва вежди.
– Кажи ми какво искаш!
– Един милион лири – казва Халдун спокойно, като че току-що е поискал чаша вода.
– Един милион? – Еге го гледа невярващо. – Ти си луд! Гниеш в тази дупка, а говориш за милиони!
– Не съм луд – Халдун свива рамене. – Мисля напълно трезво. Заради Гьонюл не можех да работя месеци наред. Изгубих пари, контакти, доверие. Ако искате истината – платете ми за нея. Иначе няма да чуете нищо.
Гласът му става ледено спокоен.
– Ако ме заведеш в прокуратурата насила, ще си измисля нова история. Такава, в която тя ще получи още по-дълга присъда. В края на краищата – аз съм жертвата. Имам право на обезщетение.
Еге го пуска бавно. Ръцете му треперят.
– Добре – промълвява през зъби. – Ще получиш това, което искаш. Чакай новини от мен.
След като излиза от къщата, Еге се обляга на капака на колата и си поема дълбоко дъх. Сърцето му се блъска в гърдите.
–Откъде ще взема един милион лири? – пита се той, опитвайки се да намери решение.
Знае, че не разполага с много възможности. Той не разполага с толкова пари, но едно е сигурно – трябва да ги намери.
Еге посяга към телефона и набира един номер.
– Ало, Сюлейман? – казва той бързо. – Трябва да изтегля пари от фирмата. Трябва ли да искам разрешение от баща ми? Добре, ще се справя по някакъв начин. Трябва ми един милион в брой. Не задавай въпроси, Сюлейман. Просто го направи.
Той прекратява разговора и стиска ръката си в юмрук.
– Не се притеснявай, Зейнеп – казва на себе си. – Скоро ще бъдеш отново с майка си. Обещавам ти.
Арда съобщава на Белкис, че Еге е поискала да изтегли един милион лири от сметката на компанията.
– Какво, по дяволите говориш?! – Беликс е шокирана и се хваща за главата.
– Сюлейман от счетоводството ми се обади – обяснява Арда. – Искаше да се увери, че всичко е наред.
Белкис го гледа невярващо и се опитва да подреди мислите си.
– ЕДИН МИЛИОН ЛИРИ! – повтаря тя, сякаш все още не може да повярва.
Арда повдига вежда.
– Значи и ти не знаеш нищо за нищо….
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
