Действието се връща при Хира и Орхун. Те вървят бавно под дебелата сянка на старите кестени. Вятърът нежно раздвижва листата, а в тишината между тях се усеща топлина, спокойствие и нещо, което още не е изречено, но витае във въздуха.
– Искам да ти благодаря… – казва Хира, поглеждайки към него, докато стъпките им отекват в тишината на алеята.
– За какво? – пита Орхун.
– Прекарах един прекрасен ден… Но не само заради това. Благодаря ти за нещата, които сподели с мен. Понякога не е нужно да се говори много. Понякога тишината казва всичко. Но… има нещо, което искам да ти кажа.
– Слушам те… – отвръща той и се спира, обръщайки се към нея.
– Искам да кажа, че разбрах вече! Всичко, което ми показа сега е и мое! Всичко, което е твое е и мое!
Орхун я поглежда. Очите му срещат нейните и сякаш четат душата ѝ. Погледът му е дълбок, изпълнен с емоция, която думите не могат да опишат. Хира усеща как сърцето ѝ ускорява ритъма си.
И точно в този красив, интимен момент… телефонът на Орхун звъни. Мигът се разбива като стъкло.
– Да? – отговаря той рязко, без да откъсва очи от Хира.
– Орхун Демирханлъ! Колко струва една майка, Демирханлъ? – гласът отсреща е злобен, пълен с ненавист. Това е Селим.
– Какво говориш?! – гласът на Орхун се променя. Гневът му нараства и е напът да избухне като бомба.
Камерата се прехвърля. Виждаме Селим. Стои в мазе. Срещу него – седнала на стол, с вързани ръце и каменно изражение – е госпожа Афифе.
– Ако погледнеш съобщението, което ти изпратих, ще разбереш по-добре какво искам да кажа – казва Селим с хладна увереност.
Орхун отваря съобщението. На екрана излиза снимка – майка му с вързани ръце.
Хира, която поглежда към телефона, не издържа. Слага ръка на устата си, шокирана и вцепенена.
– Дадох ти каквото искаше… Какво още искаш? – изрича Орхун, този път не просто ядосан – той кипи отвътре, готов да е да изригне.
– Десет милиона долара… и имаш само четири часа – отговаря Селим хладнокръвно. – Приготви парите. Ще се обадя отново и ще ти кажа къде да ги донесеш.
Орхун замълчава за секунди, а след това изрича през зъби:
– Добре. Ще получиш парите до последната стотинка. Но ако нещо се случи с майка ми… ще те убия.
Селим се смее.
– Внимавай как ми говориш, Демирханлъ… Сега аз държа козовете. Ще правиш каквото ти кажа. И не си и помисляй да намесваш полицията. Чакай обаждането ми!
Орхун прибира телефона с рязко движение. Дланта му е свита в юмрук. Погледът му е като камък – твърд, непоклатим.
– Отиваме вкъщи! – казва Орхун.
