Слънцето е залязло, когато Орхун отново се свързва с Явуз.
– Явуз? Успя ли да откриеш нещо по плаката, който ти изпратих? Логото? Чие е? – гласът му звучи напрегнато.
– Все още не сме установили нищо конкретно… Трябва ми още време…
– Нямаме време, Явуз! Чуваш ли ме?! Времето ни изтича! Действай веднага! Чакам новини!
След секунда мълчание, Орхун сваля телефона от ухото си и поглежда напред. Погледът му е съсредоточен.
– Виж… това трябва да е колибата! – посочва той.
– Дано госпожа Афифе е вътре… Боже, моля те, нека да е там! – прошепва Хира с надежда и страх в гласа.
Изведнъж телефонът на Орхун звъни отново. Видеообаждане. Селим. Орхун приема без да се замисли.
– Какво има?! – отсича остро.
– Успокой се, Демирханлъ… – гласът на Селим е мазен и подигравателен. – Обаждам се само да ти кажа, че изоставаш… с една минута. Не мислиш ли за майка си? Погледни я! Виж цвета ѝ! Погледни в какво състояние е!
Селим обръща камерата – показва Афифе. Лицето ѝ е бледо, очите ѝ притворени. Едва държи главата си изправена.
– Майко?! Идвам! Дръж се, мамо! – крещи Орхун, гласът му се къса от болка.
– Достатъчно! Стига толкова! Побързай, Орхун Демирханлъ! Времето тече! Неумолимо!
– По дяволите! – изрича Орхун през зъби, стиснал юмруци. Ръцете му треперят от безсилие.
– Господи, нека всичко това свърши… моля Те… – шепне Хира, с очи, пълни със сълзи.
– Ще съжаляваш, че си се заиграл с мен… Ще съжаляваш горчиво, когато те намеря! – промърморва Орхун с глас, натежал от гняв.
Двамата влизат в старата барака. Мрак и влага ги посрещат. Погледът на Орхун бързо се спира на нещо върху масата – нова карта.
– Малко остана… – казва той с решимост.
– Но защо го прави? – пита Хира, почти отчаяна. – Докога ще продължава това?! Сякаш сме в капан… Сърцето ми се свива!
– Не! Тази игра няма да продължи дълго! Ще ѝ сложа край! – отвръща Орхун твърдо, докато започва да нарежда всички карти, които са събрали досега. – Погледни… образува се кръг!
– Но какъв е смисълът? Каква е целта му?! – Хира поклаща глава, объркана и уплашена.
– От самото начало целта му не е била да ми каже къде е майка ми… Водеше ни насам, стъпка по стъпка, до място, от което вярва, че няма измъкване. Но той греши. Аз ще спечеля тази надпревара.
Орхун стисва зъби, в очите му пламва решимост.
– Времето ни изтича. Нямаме право на грешка. Трябва да действаме. Сега. Веднага!
