От ранна сутрин Сила подрежда просторната, елегантна къща. Движи се тихо, почти безшумно, сякаш се опитва да стане невидима. Все още не се е запознала със собственика на имението – и нито за миг не ѝ е минавало през ума кой може да е той.
Във всекидневната Наджие и Хулия са седнали на дивана и пият чая. Когато Сила минава покрай тях, те я викат да се присъедини към тях. Момичето послушно сяда на дивана, като се опитва да скрие гримасата на болката, която разяжда тялото ѝ при всяко рязко движение. След злополуката цялото тяло я боли, но тя не иска да говори за това. Не иска да предизвиква съжаление.
– Защо напусна селото си и дойде в този голям град? – пита любопитно Хулия, като отпива от чая си и я поглежда изпитателно.
Сила мълчи известно време, несигурна как да отговори.
– Каза, че си дошла да се видиш с някого – добавя Наджие, наблюдавайки я внимателно. – Кого?
Пред очите на Сила изплува сцената на бурната ѝ раздяла с Кузей. Споменът за студения му поглед, когато излезе от ареста, все още я изгаря отвътре.
– Дойдох да се видя с някого – отговаря накрая уклончиво тя. – Трябваше да кажа нещо на определен човек. – Той ли е… гаджето ти? – пита Хуля с интерес.
– Не… – Сила свежда поглед. – Той не ми е гадже. – Откъде точно си? – включва се Наджие.
– От района на Бурса.
– Каза, че не можеш да се върнеш – припомня ѝ Хулия. – Защо?
Сила избягва погледите им, като си играе нервно с ръба на ръкава си.
– Трябва да работя. Да печеля пари – признава тя, едва чуто. – Имам по-малка сестра. Искам да се погрижа за нейното бъдеще.
– А родителите ти? Няма ли кой да ви помага?
Сила си поема плитко дъх, сякаш се бори с емоциите си.
– Не… Останахме само двете.
Не казва нищо за майка си – студена и безмилостна, или за баща си, когото от години не е виждала, защото е зад решетките. Тази болка я носи дълбоко в себе си – твърде лична, твърде тежка, за да бъде изречена.
– Имах баба, но… – думите заседват в гърлото ѝ. Гласът ѝ се пречупва. Сълзите напират в очите ѝ и тя бързо ги изтрива с ръкав, преди да се разплаче истински.
Наджие и Хулия си разменят тревожни погледи, но не я притискат повече.
– Добре, недей да плачеш – казва Хулия нежно. – Иди, измий си лицето. А аз ще ти донеса дрехи, преди Кузей да се прибере.
Сила застива на място. Очите ѝ се разширяват.
– Кузей?
– Да, Кузей – отговаря спокойно Наджие. – Синът ми!
Сърцето на Сила започва да бие като обезумяло. Сякаш цялото ѝ тяло реагира на това име. Кузей. Нейният Кузей… или поне онзи, който някога беше неин. Не, това е съвпадение… нали?
Възможно ли беше съдбата отново да е събрала пътищата им? И ако е така… ще бъде ли готова да го погледне в очите?
