Действието се пренася пред стаята на Афифе. Перихан и Еда искат да влязат при нея.
– Мама си почива! – спира ги Нуршах със спокоен, но решителен глас.– Ние просто… – започва Перихан, но Нуршах не ѝ дава възможност да довърши.– Много е уморена! Добре ще ѝ се отрази малко почивка!– Разбира се, скъпа! – съгласява се Перихан. – Тя преживя тежки неща… Истинско чудо е, че още е сред нас!
– Така е, и всичко това стана благодарение на Хира – добавя Орхун. – Ако тя не беше дала кръв, майка ми може би нямаше да е сред нас!
– Поне това е направила! – подхвърля Еда.
– Какво каза? – пита остро Орхун
– След като тя ѝ навлече всички тези проблеми, беше редно да помогне за разрешаването им! – отвръща Еда.
– Как смееш да говориш така? – Орхун заплашително се приближава към Еда.
– Тя нямаше това предвид! – опитва се да изглади нещата Перихан. – Еда, кажи, че не си имала това предвид!
– Просто казвам истината – отвръща Еда.
– Ти, беше ли там? – крещи Орхун.
– Не… не бях… но…
– Радвам се, че не беше. Радвам се, че Хира беше до мен! Ако не беше тя… сега щяхме да говорим за съвсем друго! – заявява Орхун.
– Ако бях там, щях да направя същото! Без да се замисля! – отвръща Еда, пламнала от гняв.
– Само истински всеотдайни хора се жертват така. А ти… ти не си от тези хора, Еда!
– Значи изобщо не ме познаваш, Орхун!
– Познавам всеки един от вас! Но ти не си ме опознала добре! Но съвсем скоро ще разбереш!
Еда тичешком се прибира в стаята и тряска вратата след себе си.
– Не се разстройвай! – прошепва Нуршах на Хира. – Тя си го заслужава!
