Сехер сяда уморено в един от фотьойлите. Ръцете ѝ леко треперят. Азиз ѝ подава чаша вода, а очите му я следят внимателно.
– Сигурно си наложила тези спомени. Предупредих те за това – започва той внимателно. – Умът ти може да си играе с травматичните ти преживявания. Затова, моля те, спокойно ми разкажи всичко от самото начало. Какво си спомняш… или какво мислиш, че си спомняш?
– Това е момент, който си спомних по-рано – прошепва Сехер, опитвайки се да подреди мислите си. – Спомних си онзи ужасен миг… Бях нападната от куче. Дълго време този спомен ме преследваше, не можех да се освободя от страха. Вие казахте, че умът може да лъже, да създава илюзии… Опитах се да повярвам. Но тъкмо когато започнах да мисля, че всичко е зад гърба ми, видях една снимка. На нея имаше куче. Същото куче… Оказа се, че е било на Яман.
Гласът ѝ трепери, но тя продължава, стиснала чашата в ръце.
– Сблъсках се с него, попитах го… и той потвърди всичко. Преди сватбата сме се скарали за попечителството над племенника ми. Той ме затворил в котелното помещение с кучето. После ми се извини. Каза, че го е направил, когато е бил друг човек, че се е променил заради мен. Съжалявам, че повярвах в това.
– Има ли нещо друго? – пита Азис.
– Намерих пистолет в чекмеджето му… Тогава си спомних всичко. Той се опита да ме убие с този пистолет. Тръгна след мен, като крещеше, че това е моят край… Натисна спусъка… но в пълнителя нямаше патрони. Това ме спаси. Успях да избягам.
Сехер замълчава за секунда, преглъща трудно, а очите ѝ са пълни със страх.
– В колата видях друг пистолет. Взех го… и стрелях. Нямах избор. Това беше единственият начин да се спася.
Азис я поглежда внимателно, опитвайки се да прецени емоционалното ѝ състояние. Сяда срещу нея и говори с мек, но сериозен глас:
– Преминаваш през много труден период. Може би съзнанието ти е създало този спомен заради твоите страхове и травми.
– Ако това е само моето въображение, тогава какво е това? – пита Сехер, изваждайки фалшивите документи от чантата си. – Била съм арестувана. Имам и полицейски доклад – добавя тя, като показва друг документ, който е получила от фалшивия полицай, изпратен от Зухал.
– Юсуф ми каза, че сме избягали от Яман… но той ни е намерил и ни е върнал обратно. Но това не е всичко – гласът ѝ става едва доловим. – Със собствените си очи видях белега на гърдите му…
Азиз поглежда документите и вижда емоцията, изписана на лицето на Сехер. Това, което тя му разказва, започва да образува сложна и плашеща история, която не може да бъде пренебрегната.
