Спомените на Сехер нахлуват като ураган – вижда онези документи за развод, припомня си думите на Яман, че ще ги подпише… но никога няма да се откаже от нея.
Погледът ѝ попада отново върху същите документи. Очите ѝ се пълнят със сълзи. Решена е – този път ще сложи край. Взима химикал и тръгва да ги подпише.
Точно тогава отново чува гласът на Яман от другата страна на вратата – този път нежен, но категоричен:
– Добре… след като не искаш да отвориш, ще ти кажа това, което трябва да чуеш. Това имение не е затвор. Това е твоят дом. Аз не съм надзирател – аз съм твоят съпруг. Не ти позволявам да напуснеш имението… защото искам да си в безопасност. Знам, че се страхуваш… но искам и ти да знаеш нещо…
Гласът му потреперва.
– Всяка рана, която се отваря в теб… кърви и в мен. Аз бих се отказал от собствения си живот, но никога няма да ти причиня болка. Ще чакам. Не само сега. Не само утре. Ще чакам… дори до края на дните си, ако се наложи. Защото ти ме научи на търпение. Ти си причината да вярвам… и сега тази вяра е с мен. Не мога да те оставя. За мен не съществува място, където теб те няма.
Яман за секунда замълчава, но веднага добавя уверено:
– Ако си тук, ако не те пускам… има само една причина. Ти можеш да забравиш всичко… но това не забравяй никога:
Аз те обичам. И те обичам толкова силно, че съм готов да се откажа от себе си, само и само да не те загубя.
В този момент Сехер си спомня сцена, която я пронизва като стрела – моментът, в който тя стреля в Яман.
„Ти може да си тръгнеш… само ако ме убиеш!“, чува гласът му в съзнанието си. После – гърмежът, ужасът… и Яман, който пада пред очите ѝ.
Започват да се връщат и други спомени – болезнени, разкъсващи сърцето ѝ. Миналото нахлува в нея с тежест, която не може да понесе.
