В салона Еда и Перихан пият чай и провеждат обичайната си утринна клюкарска сесия, но този път Еда е особено напрегната.
– Ще видиш… Сигурно има проблем между онзи пустинен плъх и Орхун – предполага Еда.
– И да има, какво от това? Те не ни ли изхвърлиха като кучета? – припомня Перихан.
Еда обаче настоява – ако Хира наистина си тръгне от имението, това може да е шанс за тях. Перихан вдига рамене.
– И да си тръгне, ще се върне… Карат се, помиряват се на следващия ден… това вече много пъти сме го виждали! – обяснява Перихан.
В този момент се появява Нуршах – спокойна, но с онзи типичен остър тон, с който лесно охлажда ентусиазма. Перихан я кани да пие кафе с тях. Еда им отказва, като казва, че вече е пила. Нуршах вижда празните чаши от чай пред двете и и ги съветва да внимават, за да не получат сърцебиене от прекаляване с чая. Жените кимат, малко подразнени.
След това Нуршах сменя темата на разговора – новата им къща. Нуршах пита дали вече са я видели, но Еда и Перихан признават, че все не остава време. Планът е да отидат днес. Нуршах ги насърчава – хубаво е човек да си има собствен дом. Деликатно намеква, че те вече не са част от тази къща.
След като Нуршах се отдалечава, Еда избухва: възмущава се от думите на Нуршах, как може тя да им говори така, сякаш имението не е техният дом. Ядосано заявява, че се прибира в стаята си, а Перихан я следва с равнодушно изражение – сякаш всичко това вече ѝ е до болка познато.
