Действието прескача Хира и Орхун се прибират в имението. Орхун поглежда Хира с усмивка и я пита дали се е изморила. Гласът му е нежен, но внимателен – загрижен, какъвто може да бъде само на едни обичащ мъж.
Хира му отвръща с усмивка, че не се чувства уморена. Нито от разходката, нито от времето, прекарано заедно. Напротив – усеща се лека, сякаш самото му присъствие ѝ дава сили. Орхун отбелязва, че са изминали немалък път – не само физически, а и в духовен смисъл – от мястото, откъдето тръгнаха, до тук, където вече са заедно наистина.
Хира му напомня, че сам той е казал, че ги чака дълъг път. А той кимва, като признава, че това е било само началото. Истинският им път тепърва предстои. Хира обаче не се плаши – тя му отвръща, че е готова да извърви всяка крачка, стига да е с него. В отговор Орхун с усмивка споменава, че вече очаква с нетърпение и утрешната им разходка.
Но добавя, че има едно единствено условие. Хира го поглежда с любопитство и пита какво е то. А той я поглежда с нежност и казва:
–Да вървим така… Винаги заедно!
Хира само кимва и казва с топъл глас:
–Да! Винаги!
Орхун признава, че не иска тази вечер да свърши и предлага да изпият по едно кафе, но Хира го спира – първо иска да му покаже нещо. Повежда го към едно малко кътче в градината и сочи с пръст към земята.
– Виждаш ли? Поникнало е – казва с вълнение. – Виждаш ли?
Орхун прикляква до нея и се взира в малките зелени стръкчета, които току-що се прокрадват през пръстта. Попитва я какво е посадила там.
Хира му разказва за семената, които ѝ е дал чичо Хамди – семена, които неговата съпруга е посадила в началото на тяхната любов. Семена, които са символ на чувства, търпение и грижа. Тогава, когато Хира напускала селото, чичо Хамди ѝ ги подал с думите: „Нека любовта ти разцъфне, и щастието ти бъде вечно.“
– И ето – добавя тя – поникнаха… И толкова бързо…
Орхун я поглежда и казва, че това не е просто семе, посадено преди няколко дни. Това, което расте тук, е нещо много по-дълбоко – плод на месеци на търпение, болка и любов. Плод на усилия. На надежда. И на вяра, че всичко ще се случи, когато му дойде времето.
Малко по-далеч, сред сенките около величественото имение на Демирханлъ, една фигура се движи като сянка сред тишината. Това е Еда – променена, обезумяла, задушена от болка. Очите ѝ блестят не от радост, а от пламъка на наранено достойнство и несподелена любов. Шепне сама на себе си – гневно, почти като в транс:
– Пустинна мишко! Ще те довърша… Сама ще те убия!
Гласът ѝ е разкъсан между реалността и вътрешния ѝ бунт. Но внезапно някой се приближава – глас, познат и топъл, но в този момент неочакван.
– Еда… Аз съм – казва Перихан с тревожна нотка в гласа.
Еда се стряска. Тялото ѝ потрепва, като че някой я е събудил насред кошмар.
– Мамо?! Изплаши ме! Какво правиш тук?
– По-добре попитай себе си какво правиш ти тук… – отвръща майката, поглеждайки я пронизително.
– Как ме намери?
– Не беше трудно… Замина без да кажеш нищо. Телефонът ти е изключен, не отговаряш…
– Имах неотложна работа…
– Личи си! – отговаря Перихан с горчивина, но сдържано.
Еда започва да се защитава. Очите ѝ се разширяват, гласът ѝ става нестабилен:
– Недей… не ме упреквай… не сега… не ме притискай…
– Добре ли си, дъще? – пита майка ѝ с нежност, опитвайки се да я доближи.
– Не съм! – избухва Еда. – Не съм добре, мамо… Изобщо не съм!
– Какво се е случило, момичето ми?
– Побърках се, мамо… Напълно… Изгубих себе си…
– Недей да говориш така!
Но Еда не може да спре. Сочи с треперящ пръст към къщата, очите ѝ пълни с безумие и ревност.
– Виж! Погледни! Това величествено имение на Демирханлъ, дом на сила и чест… превърнато в любовно гнездо на онази… онази пустинна мишка! Те са вътре, мамо! Държат се за ръце, гледат се в очите като влюбени тийнейджъри! И не се пускат… не се пускат!…
– Еда, миличка…
– Не ме наричай така! Погледни ги! Погледни!…
– Хайде… ела да се поразходим… ще ти се отрази добре. Малко въздух ще прочисти мислите ти…
– Не ме докосвай! Не ме пипай! – крещи Еда, отдръпвайки се. – Сърцето ми ме боли, мамо! Болката е непоносима… Душата ми гори…
– Еда…
– Какво направих, мамо? С какво заслужих това? Аз го обичах! Орхун беше мой… Той беше моята съдба… моят свят… Той трябваше да гледа само мен!
– Недей, моля те… – Перихан се опитва да сдържи сълзите си. – Аз нямам никого, освен теб. Баща ти го няма, брат ти го няма… остана само ти, моето момиче…
– Край, мамо! Свършено е с мен! – смее се като луда Еда.
– Ще започнем наново, скъпа… Всичко ще започнем отначало… ще намерим нова посока…
Но думите на Перихан не достигат до Еда. Тя се смее – празно, истерично, без следа от живот в този смях:
– Не мога… не мога… И не искам! Искам сърцето ми да изгние! Да се разложи! Да го изтръгна от себе си, мамо!
Плачейки Еда се отпуска в ръцете на майка си.
Действието се пренася на верандата, където Орхун и Хира се канят да пият кафе.
– Ако ще те държи будна, не е задължително да пием кафе – казва Орхун, като я поглежда с усмивка.– Така или иначе, нямаше да заспя тази вечер – отвръща Хира. – Винаги е така, когато съм развълнувана…– Знам… – отговаря Орхун. – Има много да си говорим, има куп неща, които не знаем един за друг… Една част от мен казва: остави ги на времето, научете ги с живота… Но другата част е нетърпелива.
– Можем да си направим малка игра с въпроси и отговори – предлага Хира весело.
– Предполагам, че имаш доста въпроси?
– Може би… няколко…
– Питай ме каквото пожелаеш.
– Добре… Коя е била първата ти дума като дете?
– Според това, което майка ми каза– „вода“. – отговаря Орхун.
– Вода?! Преди да кажеш „мама“ или „тате“? – изненадва се Хира..
– Да – кимва той.
– Значи от самото начало е било ясно, че си различен от останалите – отвръща Хира.
– Сега е мой ред – заявява той.
– Питай!
– Не знам кой е любимият ти цвят. Вярно, че всичко ти стои добре… но?
– Жълтият – отговаря Хира след кратка пауза.
– Има ли причина? – пита Орхун.
– Напомня ми на слънцето… В слънцето има надежда. Когато нося жълти дрехи, се чувствам по-добре. Сякаш нещо хубаво ще се случи в този ден… Мисля, че твоят любим цвят е синия, нали?
– Как разбра? – изненадан е Орхун. – Обичаш морето. Понякога те хващам, че гледаш дълго в небето. Освен това имаш много сини ризи.– Явно доста си ме наблюдавала… Къде съм бил аз през това време?– Важното е, че сега си тук! – отговаря тя.
Действието прескача. Не ставаме свидетели на целият разговор между двамата.
– Явно много говоря! Извинявай! – казва Хира.– Напротив! – той я поглежда с топлина. – Разговорът е много приятен, а ти си красива!
Хира смутена поглежда Орхун, но бързо отмества погледа си.
– Имам още много въпроси, но… няма да задам всичките сега. – признава тя. – Както кажеш. Пред нас има толкова дни… и толкова нощи. Но все пак – позволи ми един въпрос. Каква е сватбата, за която мечтаеш? – пита Орхун.– Но ние вече сме женени – отговаря тя с изненада. – Ще има ли сватба сега?– Този път сватбата ни ще бъде истинска! Започваме нов път. Искам всичко да е както трябва – заявява Орхун. –Слушам те! Каква сватба искаш! – Не знам… никога не съм мечтала за сватба. А ти?– Аз искам да направя черкезка сватба! – признава Орхун. –Искам да се оженим на земята, на която е израснал дядо ми. – Това ще е много красиво – отговаря Хира с усмивка.
– Не искам да чакаме! Щом се върнат Кенан и Мерием, ще го направим. Освен ако не искаш да е по-рано. Но си мислех, че ще ти е приятно най-добрата ти приятелка да бъде с теб в този ден. Греша ли?
– Не грешиш… Благодаря ти. Наистина.– Ти заслужаваш най-доброто. А това… това е само началото. Приготви се – да ти се подкосят краката!
– Какво означава това? – пита Хира.– Просто предупреждение! – отговаря Орхун.
– Хайде да влизаме… Стана хладно, а не искам да се разболееш преди сватбата.
Хира става от стола си и се изправя лице в лице с Орхун.
– Никога не пускай ръката ми! – казва тя.
– Не мога! Дори и да исках! – отвръща Орхун.
Действието се пренася в салона, където Муса разказва на Нуршах за романтичната изненада на брат ѝ за Хира.
Хира и Орхун се прибират в стаята си и си лягат. Хира на спалнята, а Орхун на дивана. Хира отново не може да заспи и се върти в леглото.
–Хайде питай! – закачливо я подканя той.
– Не… не е толкова важно – отговаря смутена Хира. – Ще го задам, когато му дойде времето.
– Както кажеш – отвръща той спокойно, без да настоява.
– А… какво представлява черкезката сватба? – пита Хира след малко.
Орхун се усмихва.
– Има много обичаи… и още повече правила, които трябва да се спазват.
– Например?
– Например… ще дойда на кон, за да те отведа.
– На кон? – изненадва се тя. – И ще се качим заедно?
– Да. На седлото има специална покривка – нещо като пъстро платно. Булката сяда върху него. И ти ще седнеш там.
– А тази покривка… сама ли трябва да си я ушия, или се купува?
– Не може да се купи. Не е нещо, което ще намериш в магазин.
– О, не! А какво ще правя тогава?
– Ще използваш тази на прабаба ми. Булките ги пазят в сандъците си до края на живота си. Предават се от поколение на поколение.
– Но ти каза, че има много правила… Ами ако ги объркам? Винаги се обърквам, когато се развълнувам. Ами ако направя нещо погрешно?
– Няма да сбъркаш – отвръща той уверено. – Защото няма нещо, което да не можеш да се справиш. А дори и да стане грешка – аз ще съм до теб. Няма да те оставя нито за миг.
Хира се усмихва с благодарност и облекчение.
– Добре… Щом си до мен, мога всичко! – заявява Хира.
Действието прескача на сутринта. Хира отваря очи и разбира, че се е успала.
На масата открива бележка. „Чакам те в градината. Имам изненада за теб.“
Сърцето ѝ подскача. Слиза бързо и го намира сред цветята.
– Добро утро… – казва тя задъхана.– Добро утро – отвръща той, без да скрива усмивката си.– Когато не те видях в стаята, си помислих, че си заминал… – казва Хира.
– Почаках малко, ако се събудиш… Но спеше толкова сладко, че не можах да те събудя – отвръща Орхун и подава на Хира ключ за автомобил.
– Какво е това? – пита тя изненадана.
– Вземи го. Това е за теб – отвръща Орхун и ѝ посочва автомобила в двора.
– Как така? Тази кола е… моя? Но… аз не мога да приема… Не ми трябва… и освен това, не умея да шофирам…
– Не можеш да откажеш първата ми изненада така лесно – отговаря Орхун с строгост, примесена с нежност. – Хира Демирханлъ! Край на компромисите! Отсега нататък ще живееш така, както заслужаваш!
В същото време Еда, отхвърлена и огорчена, пристъпва в офиса на Орхун. Очите ѝ горят от желание да го види, от отчаяние да си върне онова, което смята за свое.
– Трябва да говоря с него. Разбираш ли? Това е важно! – казва Еда на асистентката на Орхун. – Програмата на г-н Орхун е пълна и не знам, дали ще се види с вас – опитва се да я отпрати асистентката.– Аз съм Еда! – избухва тя. – Орхун винаги имаше време за мен! Кажи ми кога ще се върне!
Секретарката най-накрая признава:
– Всъщност… г-н Орхун остави ясни инструкции. Не желае да ви вижда.
В този миг Еда чува по телефона:
– Не, не, фактурата за колата на съпругата на г-н Орхун да се издаде по личната му сметка…
– Каква кола?! – крещи Еда. – Купил ѝ е кола?
– Г-це Еда, моля ви, напуснете! Не ме принуждавайте да викам охраната!
– Добре… ще се видим пак… Всички вие ще видите! – заканва се Еда.
По-късно, пред колата, Хира не крие притеснението си:
– Но нали ти казах, че не мога да карам…
– Помислил съм за това – отговаря Орхун. – Засега Муса ще ти бъде шофьор. Но само докато се научиш… А аз ще ти бъда учител.
– Аз? Да карам? – смее се тя. – Единственото, което знам, е къде е воланът…
– За начало стига. А и… аз вярвам в теб. Ще се справиш.
– Ще опитам!
– Трябва да отида до холдинга. Имам важно събрание. Но след това ще се върна и ще направим първото пробно каране. Как ти звучи?
– Изглежда, нямам избор… – усмихва се Хира.
В същото това време Еда води странен разговор с някого:
– Как се деактивират спирачките на кола?Не те интересува защо питам… Просто го направи… Ще получиш щедро възнаграждение…
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
