Връщаме се при Орхун, който все още не е открил Хира.
– Хира! Хира! – крещи отчаяно Орхун, когато я съзира на няколко метра от него – тя лежи неподвижна, полускрита в тревата.
Орхун залитайки се приближава, коленичи и се навежда над нея.
– Хира! Аз съм тук! С теб съм… чуваш ли ме? – прошепва той, устните му са почти до ухото ѝ. Опитва се да улови дъха ѝ. – Не… недей… Не си отивай… Трябва да издържиш!
Хира издава едва доловим, мъчителен стон.
Орхун си поема въздух, обхваща лицето ѝ с треперещи ръце.
– Ще се оправиш! Ще се измъкнем от това. До теб съм… ще се справим!
Пренебрегвайки болката и раните си, Орхун я взима на ръце и с последни сили се изправя. Залита, но не спира. Стига до шосето.
– Това не е нищо! Преживяхме много по-тежки неща! – говори ѝ тихо, отчаяно. – Само не се отказвай! Не смей да си тръгнеш! Не ме оставяй! Ще се справим, чуваш ли?
Орхун я оставя внимателно на земята и отново проверява пулса ѝ, дали диша…
Не усеща нищо.
Започва да ѝ прави сърдечен масаж, докато ѝ говори и сълзите му капят по лицето ѝ:
– Няма да ходиш никъде… – шепне Орхун с прегракнал глас. – Няма да те оставя! Няма!
Спира, отново проверява пулса ѝ. Изведнъж по лицето му проблясва лека усмивка. Прегръща лицето ѝ с длани, сякаш тя е порцеланова фигурка, която може да се счупи.
– Ще се справим… само още малко… Заради мен… моля те!
В този момент в далечината се появява автомобил. Фаровете прорязват мрака. Орхун се изправя, вдига ръка, размахва я отчаяно.
Колата спира.
