Орхун и Хира попадат в ужасна автомобилна катастрофа, организирана от Еда. Когато Орхун идва в съзнание, научава трагичната новина, че Хира е починала от нараняванията си. Съкрушен, той няма представа как ще продължи живота си без нея. Вижте какво ще се случи във финалния епизод на сезон 1 на турския сериал „Плен“.
НАКРАТКО какво ще се случи във финалния епизод на сезон 1 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 15:00 часа по bTV
Орхун и Хира са участници в ужасна автомобилна катастрофа, организирана от Еда. След като ги откриват, те незабавно са откарани в болница. Скоро всички близки на Орхун се събират там.
Когато Орхун идва в съзнание, веднага започва да пита за Хира. Но му съобщават лошата новина, че тя е починала от нараняванията си.
Въпреки тежкото си здравословно състояние, Орхун става от болничното легло и се отправя към моргата. Там му е изключително трудно, когато вижда безжизненото тяло на Хира.
Той не може да разбере как е могла да го изостави. Орхун няма никаква представа как ще продължи живота си без нея. Той целува Хира и след като се сбогува, си тръгва.
Еда е в имението и се опитва да се отърве от Хира, като поврежда спирачките на автомобила, който Орхун ѝ подари.
Еда стиснала нож в ръка се навежда бързо до предното колело и с треперещи пръсти започва да човърка спирачния маркуч, докато слуша внимателно гласа на мъжа по телефона.
– Не го прерязвай изцяло. Направи само малка дупка. Колкото да започне да изтича течността… Това ще е достатъчно!
В този момент се появява Муса, който изнася боклука. Еда се крие в храстите.
– О, зетко… Как зарадва сестричката ми! – въздиша Муса, минавайки покрай колата, без да подозира нищо.
– Последният ѝ ден идва… Не се тревожи – прошепва ядосано Еда, стискайки дръжката на ножа по-силно.
В същото време се случва нещо странно – от училището се обаждат на Хира, че Али е скучаел и искал да си тръгне по-рано. Хира веднага се приготвя да отиде, за да го вземе. Муса предлага да я закара с новата кола и тя се съгласява.
Хира и Муса тъкмо се канят да тръгнат за училището, когато се прибира Орхун и заедно с Хира тръгват за училището с новата кола.
Малко по-късно, Хира и Орхун пристигат училището, но учителката е изненадана и казва, че Али нищо не ѝ е споделил. Всъщност, детето е щастливо – вкарало е два гола и продължава да играе. Изглежда обаждането е било измама. Те поограждат с усмивка на създалата се ситуация, а Орхун предполага, че е още една от интригите на Еда.
Междувременно, Еда е в паника – разбира, че Орхун е в колата с повредените от нея спирачки. Опитва се да го предупреди, но той не ѝ вдига. Тя моли майка си да направи нещо.
–Мамо, обадих му се… Не вдига… Не… Мамо, направи нещо! Не искам Орхун да умре! Само онази… пустинна мишка… Мамо, моля те… – крещи Еда през сълзи.
– Какво си направила, Еда?! – крещи Перихан.
– Ще кажа на леля Афифе! – предлага Еда.
– Какво ще направиш?! Ще разкриеш, че си извършила престъпление… Ще влезеш в затвора! – предупреждава я майка ѝ.
–Мамо… Говоря за Орхун! – плаче паникьосана Еда.
– А аз за затвора!!! – отвръща Перихан.
В същото това време Орхун обяснява на Хира основите – как работи новата ѝ кола.
– Колата е автоматична. Натискаш газта – тръгва. Натискаш спирачката – спира. Най-важното е винаги да си спокойна и внимателна. На пътя не си сама – винаги наблюдаваш другите.
– Най-много се страхувам от наклоните… – споделя Хира. –Като видя кола, която се опитва да спре по стръмен път ми се свива стомахът.
– Няма страшно. Има система за подпомагане при наклон – задържа спирачката за няколко секунди, докато преминеш на газ. Ще го упражняваме – казва Орхун.
– Имам една мечта! – усмихва се Хира с плахо вълнение. – От малка обичам коли… и каравани. Родителите ми бяха пътешественици. Мечтаех да обикалям света…
– Ще пътуваме заедно. Далеч. Много… – обещава Орхун.
– Толкова много места искам да видя – нетърпелива го прекъсва Хира.
– Тогава ни чака дълъг път. А и двама шофьори винаги са по-добре – усмихва се Орхун.
– Орхун, гледай пътя, а не мен! – казва тя шеговито, но и притеснено.
– Затрудняваш ме… – отвръща той с усмивка, но изведнъж лицето му се променя. Натиска спирачката. Нищо не се случва.
– Какво става?!… Какво има?! – очите на Хира се разширяват от ужас.
– Спокойно! Аз съм тук! До теб съм! – казва той и инстинктивно протяга ръка пред нея, сякаш се опитва да я предпази
– Орхун! Орхун!!! – крещи Хира, когато колата започва да се ускорява по наклона.
Орхун се опитва да овладее управлението. Воланът се тресе, сърцата им бият лудо. Пътят се превръща в сянка, която ги поглъща. Колата се завърта и се търкулва надолу по склона…
Действието прескача. Орхун е изхвърлен извън автомобила. Той идва в съзнание и започва да търси Хира сред отломките на катастрофиралата кола.
– Къде си? Къде си, Хира? – гласът на Орхун ехти в тъмнината, все по-отчаян. – Хира! Хира! Къде си?
В същото време Перихан се опитва да догони Еда, която не се е отказала да каже на Афифе какво е направила..
– Еда, спри, казвам ти! – гласът ѝ трепери, докато тича след дъщеря си. – Момичето ми, поспри!
– Остави ме! – крещи Еда.
– Еда… Казах да спреш! – Перихан я сграбчва за ръката. – Какво правиш, полудя ли?
– Няма го, мамо! – избухва Еда като обезумяла. – Няма го Орхун! Цял ден го търся, телефоните им са изключени… Нещо му се е случило, сигурна съм! Ако му се е случило нещо… не мога да живея без него… Ще умра, мамо…
– Недей така… Нищо няма да се случи! Умолявам те! – опитва се да я успокои Перихан.
– Ще отида в имението. Ще говоря с леля Афифе, ще ѝ кажа всичко! Нека го намерят веднага! Не ме спирай!
Еда отново хуква напред, задъхана от паника.
– Еда, стой! Еда!!!
Действието се пренася в имението. Афифе и Нуршах са в салона.
– Ще ги набера отново – казва Нуршах с паника в гласа, която вече не успява да прикрие. – Брат ми, Хира… Не са взели Али от училище… Полудявам вече!
– И аз звънях, госпожице – казва Муса, докато им поднася кафе. – Без успех!
– Може да са отишли да си починат някъде? Може и това да е… – предположението на Нуршах увисва във въздуха без надежда.
– Това е недопустимо – прекъсва я хладно Афифе. – Трябваше да ни уведомят. Шевкет?! Обади се на Явуз. Да започне да ги търси веднага. И му кажи, че и аз съм разтревожена.
Връщаме се при Орхун, който все още не е открил Хира.
– Хира! Хира! – крещи отчаяно Орхун, когато я съзира на няколко метра от него – тя лежи неподвижна, полускрита в тревата.
Орхун залитайки се приближава, коленичи и се навежда над нея.
– Хира! Аз съм тук! С теб съм… чуваш ли ме? – прошепва той, устните му са почти до ухото ѝ. Опитва се да улови дъха ѝ. – Не… недей… Не си отивай… Трябва да издържиш!
Хира издава едва доловим, мъчителен стон.
Орхун си поема въздух, обхваща лицето ѝ с треперещи ръце.
– Ще се оправиш! Ще се измъкнем от това. До теб съм… ще се справим!
Пренебрегвайки болката и раните си, Орхун я взима на ръце и с последни сили се изправя. Залита, но не спира. Стига до шосето.
– Това не е нищо! Преживяхме много по-тежки неща! – говори ѝ тихо, отчаяно. – Само не се отказвай! Не смей да си тръгнеш! Не ме оставяй! Ще се справим, чуваш ли?
Орхун я оставя внимателно на земята и отново проверява пулса ѝ, дали диша…
Не усеща нищо.
Започва да ѝ прави сърдечен масаж, докато ѝ говори и сълзите му капят по лицето ѝ:
– Няма да ходиш никъде… – шепне Орхун с прегракнал глас. – Няма да те оставя! Няма!
Спира, отново проверява пулса ѝ. Изведнъж по лицето му проблясва лека усмивка. Прегръща лицето ѝ с длани, сякаш тя е порцеланова фигурка, която може да се счупи.
– Ще се справим… само още малко… Заради мен… моля те!
В този момент в далечината се появява автомобил. Фаровете прорязват мрака. Орхун се изправя, вдига ръка, размахва я отчаяно.
Колата спира.
В същото време Еда пристига в имението, следвана плътно от майка си.
– Еда, момичето ми, спри! Моля те! Ще се изгориш! Върни се! Еда! Не го прави! Моля те! – Перихан се опитва да я догони, но Еда вече е извън контрол. Очите ѝ са пълни със сълзи, лицето ѝ – пламнало от паника.
Еда нахлува в салона, където са Афифе и Нуршах. Устата ѝ е на път да изрече най-тежката истина – какво е сторила… но точно в този момент Шевкет влиза забързано и съобщава, че Явуз се е обадил и е съобщил, че г-н Орхан и Хира са катастрофирали.
Нуршах е шокирана. Афифе пита в коя болница са, а Шевкет ѝ отговаря, че Явуз и хората му са намерили мястото на катастрофата и продължават да ги търсят.
–Какво значи „продължават“? Къде е синът ми? – пита притеснена Афифе.
– Открити са само части от колата – пояснява Шевкет. – Все още не са намерили нито г-н Орхан, нито г-жа Хира…
– Това… това означава ли, че са… загинали? – пита Нуршах, с разширени от ужас очи.
Афифе се залита и сяда на дивана.
– Аз… Аз го убих… – шепне Еда, вече напълно сломена. – Аз убих Орхун… аради мен е мъртъв…
– Претърсете всички болници! – крещи Афифе. –Може някой да им е помогнал! Действайте веднага!
– Ще получим добри новини! Не мислете най-лошото! – опитва се да ги успокои Перихан, като успява да прикрие собственото си отчаяние.
В този момент Еда, обезумяла от вина и болка, излиза с бързи крачки от къщата.
Действието се пренася в болницата. Хира е в безсъзнание, на носилка, а Орхун ѝ държи ръката като ѝ говори:
– Не се предавай… спомни си за нас!Имаме още път да извървим… нашата история не е свършила… Не се отказвай… Аз съм тук!
Преди да влезе в залата за спешна помощ годежният пръстен на Хира пада от ръката ѝ на пода. Орхун го вдига с треперещи пръсти, стискайки го в дланта си.
– Ти си моят компас… Без теб не мога да намеря пътя… Върни се! – моли се, шепнейки като молитва, която единствено Хира може да чуе.
Пренасяме се в имението. Шевкет съобщава, че са намерили Орхун и Хира.
– Живи са, нали?! – пита Нуршах, страхувайки се от отговора, който предстои.
– Да… И двамата са оцелели… – отговаря икономът.
– Колата! Веднага! Отиваме в болницата! – нарежда Афифе.
– Слава Богу… – плаче Нуршах.
Връщаме се в болницата.
– Какво става? – крещи Орхун, когато вижда как вкарват Хира в операционната. – Къде я водите?
– За операция. Състоянието ѝ е критично… Трябва да изчакате тук… – казва лекарят спокойно, но с тревога в очите.
След секунди Орхун също губи съзнание. Когато се събужда, сестра му и майка му са до него. Стаята е пропита от напрежение и очакване.
Орхун се опитва да се изправи.
– Сине, добре ли си? – пита Афифе и го задържа за рамото. – Ти също си ранен…
– Как е Хира? – настоява той с напрегнат глас.
В този момент влиза докторът и съобщава:
– В реанимация е… Състоянието ѝ остава критично. Все още има риск за живота ѝ.
– Пуснете ме при нея… – изправя се Орхун, пренебрегвайки болката, която пронизва тялото му.
– Господине, не можете да влезете! Това е интензивно отделение! – опитва се да го
– Оставете го – казва лекарят след кратко мълчание. – Давам разрешение… този път.
В същото време Перихан отчаяно се опитва да се свърже с Еда. След десетки опити, най-накрая Еда вдига.
Перихан ѝ съобщава новината – че Орхун и Хира са оцелели при катастрофата. Но Еда не ѝ вярва. Гласът ѝ е разтреперан, истеричен.
– Не ти вярвам… чух го с ушите си… Казаха, че са катастрофирали… че колата била смазана на парчета… Майко… Аз убих Орхун!
– Еда, съкровище мое… кълна се, казвам ти истината… кълна се!
– А когато тази пустинна мишка си тръгна… отнесе и моя Орхун със себе си… Майко? Майко, писна ми от тази гадна пустинна мишка! Писна ми от нея! – крещи Еда, тръгва да пресича улицата, заслепена от сълзи и болка, без да забележи приближаващия автомобил.
Колата я удря. Ударът е силен.
От другата страна на телефона Перихан чува само писък. Ужасен, разкъсващ писък.
– Еда?… Еда?… Еда, говори с мен!… Кажи нещо, момичето ми… Еда!… ЕДА! ЕДА! ЕДА! – повтаря Перихан, разтреперана, с разширени от ужас очи.
В същото време, в стаята при Хира, Орхун стои до леглото ѝ. Очите му не се отделят от лицето ѝ, което е бледо, почти безжизнено.
– Не знам дали ме чуваш, но… – прошепва той, гласът му трепери от напрежение. – Има неща, които трябва да ти кажа…
– През целия си живот не съм се отварял пред никого… – продължава Орхун. – Държах всички, дори тези, които обичам най-много, на разстояние… Само ти… само ти разби всички стени, отключи всички врати… И го направи без да ме нараниш…
В съзнанието на Орхун се въртят спомени – нейните погледи, малките ѝ жестове, онзи безкраен извор на милост в очите ѝ… Дори мълчанието ѝ – всичко е безценно.
– Знам… ще намериш път обратно. В този свят всеки може да се изгуби… Всеки може да падне по пътя… но ти ще се върнеш… защото без теб… аз съм изгубен…
– Г-н Орхун, трябва да излезете –каза сестрата. – Състоянието на съпругата ви се влоши!
В салона на болницата Нуршах се моли със свито сърце.
– Господи, моля те, не позволявай да ѝ се случи нещо!
– Господи… – шепне и Афифе в ъгъла. – Синът ми… толкова много страда… Ако ѝ се случи нещо… ако това момиче си отиде… и Орхун ще си отиде с нея…
В този момент пристига майстор Якуб. Той пита Нуршах как са Орхун и Хира.
– Хира е в критично състояние. Откараха я в интензивното… – отговаря Нуршах.
– А Орхун?… Как е той?
В този миг Орхун излиза от стаята. Лицето му е пребледняло, но очите му горят от болка и решителност.
– Майстор Якуб… – казва той. – Кажете ми нещо…
– Поверяваме надеждите си на Господ, синко… Жена ти е вътре… Ти си тук… Сърцето ти е чисто, зная го… Но трябва да се молиш… – казва майсторът и слага ръка на рамото му. – Само с вяра ще издържиш това.
Орхун прави няколко крачки и припада. Малко по-късно идва в съзнание, дишането му е учестено, а в главата му все още ехти гласът на Хира.
– Къде съм?… – пита Орхун с пресъхнало гърло.
– Припаднахте. Донесоха ви тук, за да си починете – казва лекарят спокойно.
– Не мога да остана… – прошепва Орхун и се надига с усилие.
– Г-н Орхун, моля ви, не ставайте! Може пак да припаднете…
– Трябва да отида при нея…
– Г-н Орхун, изслушайте ме първо! – настоява лекарят. – Съжалявам… не можете да видите съпругата си… Моите съболезнования…
Сякаш времето спира. Всичко около Орхун се размазва. Не чува, не мисли. Само болка. Той става, без да каже и дума, и се запътва към моргата.
– Батко? – Нуршах се приближав към него плачейки.
– Не! – спира я Афифе. – Нуршах, остави го!
– Мамо, не виждаш ли в какво състояние е?
– Чакай! – намесва се майстор Якуб, гласът му е дълбок и спокоен. – Майка ти е права, госпожице… Трябва да го оставим да я види. Ако не я види сега, няма да приеме смъртта ѝ… Ще му бъде още по-трудно…
Орхун влиза в моргата. Стъпките му са бавни и несигурни. Той се приближава до масата и дълго гледа любимата си жена. Не може да приеме, че животът е напуснал това тяло, което е било всичко за него.
–Г-н Орхун, трябва да излезете! – подканя го един от санитарите.
– След като ти не се върна при мен… няма път, по който да вървя вече… – казва съсипан Орхун навежда се, целува Хира по челото и напуска моргата. Не чува нищо. Не вижда никого. Светът е сив и празен.
В съзнанието му отекват думите на Хира – гласът ѝ, нежен и лек, рецитиращ стихотворението:
„Под моста Мирабо тече Сена и нашата любов…
Трябва ли да ми напомня за този ден?
Радостта винаги е идвала след болката.
Нека дойде нощта,
Нека звънят часовете…
Минават дни, а аз оставам без глас.
Ръка за ръка, оставаме лице в лице
Докато под моста спомените преминават,
Вечни погледи и глухи вълни под моста минават…“
– За погребението… – обръща се икономът към Орхун, но той го отминава, все едно не е там.
– Батко? – опитва се да го спре Нуршах, но Орхун е като в мъгла. Той е тук – но само тялом.
– Ние ще се погрижим за погребението – казва Афифе на Шевкет с решителност в гласа. – Няма нужда да го безпокоим повече с това…
Действието се връща в моргата. Тялото на Хира е неподвижно, застинало в последния миг. Камерата спира върху отпуснатата ѝ ръка. Изведнъж… един от пръстите ѝ леко помръдва.
(Последната целувка, в която Орхун вложи всичките си копнежи, я връща към живота. Никой не може да си припише чудото – Бог не пожела любовта да остане незавършена и ѝ позволи да се върне…
Хира се събужда, но не знае къде е любимият ѝ. А в същото време Орхун се срива, защото не успя да се огледа в очите ѝ, преди да я целуне за последно…
Хира е на крака… Но колко време ще ѝ отнеме да намери Орхун отново? И да изживеят любовта си така, както само двама влюбени могат?)
ИЗТОЧНИК: PoTV.bg
Заповядайте в нашата ФЕЙСБУК група – ТУК там ще намерите всичко за любимите си сериали.
Преглеждания: 32
