Ферайе и Булент стоят в болничния коридор, изпълнени с тревога. Тишината само засилва напрежението.
Булент свива вежди, търсейки логично обяснение за случилото се.
– Не вярвам, че Мелис би опитала да си отнеме живота само заради пътуване до Германия – казва накрая и вперва поглед в съпругата си. – Ферайе, криеш нещо. Кажи ми истината.
Жената отвръща поглед.
– Не знам за какво говориш…
– Има ли някой в живота ѝ? – пита внезапно, защото само едно обяснение му изглежда възможно. – Възможно ли е да го е направила от любов?
Ферайе стиска ръце, сърцето ѝ бие лудо.
– Буленте…
– Ако е имала приятел и се е разделили… – продължава той, опитвайки се да нареди пъзела.
Ферайе отваря уста, готова да му каже истината, но точно тогава вратата на стаята се отваря и излиза лекарка.
– Как е Мелис? – пита веднага Ферайе.
– Не се тревожете, животът ѝ вече не е в опасност – отвръща жената спокойно, но професионално. – Направихме промивка на стомаха. Сега почива.
– Можем ли да я видим? – пита Булент.
Лекарката кимва, а Ферайе веднага се втурва към стаята. Булент се готви да я последва, но жената в престилка го спира леко.
– Господин Булент, има още нещо…
Той я поглежда въпросително.
– Когато ѝ оказвах първа помощ, забелязах, че е стиснала нещо в лявата си ръка. Намерих това.
Подава му смачкана бележка.
– Какво е това?
– Не съм чела.
Булент я разгъва и започва да чете, докато сърцето му замръзва.
„Обичам те много, скъпи. Подготвих ти тетрадка. Е в стаята ми, на леглото. Не ме забравяй.“
