Зейнеп е в дома на Еге.
– Зейнеп… чуй ме – диша дълбоко Еге. – Не знам какво точно ти е казала Мелис за онази нощ, когато останах у Кузей, но…
– Мелис не ми каза нищо – прекъсва го хладно Зейнеп. – Чух я. Споделяше се с леля Неджие.
Еге присвива вежди.
– Леля Неджие? Какво точно чу?
Зейнеп стиска краищата на блузата си, опитвайки се да скрие треперенето на ръцете.
– Мелис заложи всичко, Еге. Душата си, тялото, бъдещето си. Дори семейството си. Можеше да ми каже истината много по-рано, но предпочете да мълчи. Скрита истина!
Сърцето на Еге започва да бие по-бързо. Зейнеп продължава:
– Тя ти се довери. Повярва, че между вас има нещо истинско, че имате връзка. Но когато я напусна, всичко се срина. Това, което се е случило през онази нощ, и което ти криеше от мен… разруши не само вас двамата. Разруши и нас.
Очите ѝ се навлажняват, но тя не позволява на сълзите да потекат. Гласът ѝ обаче се пропуква.
– Дори когато ми казваше, че всичко ще се оправи… дори тогава носеше в себе си сянката на онази нощ. Когато ме държеше за ръка, когато ми обещаваше, че ще намериш майка ми… онзи момент още беше в очите ти, Еге.
Еге затваря очи за миг, сякаш търси опора в тъмнината.
– Не отричам… – прошепва. – Знам какво се случи. Бях с Мелис. Но това не ѝ стигаше…
Зейнеп замръзва. Болката в погледа ѝ пламва за секунда, след което се превръща в ярост. Внезапно се изправя, почти събаряйки масичката до дивана. Грабва чантата и палтото си.
– Това ми е в повече! – гласът ѝ се блъска в стените на хола. – Това, което си направил онази нощ, ни доведе до задънена улица. До тъмнина, от която няма връщане!
Еге се изправя рязко и протяга ръка към нея.
– Зейнеп, ние…
– Няма „ние“, Еге! – думите ѝ са като нож. – И няма как да има!
Прехвърля чантата през рамо. Не се обръща. Не спира. Не оставя надежда. Вратата се затваря зад нея с глух трясък. А Еге остава сам. Със себе си. С тишината.
