Сехер излиза на двора, където открива Яман.
– Как можеш да очакваш от мен да подпиша подобно нещо? – пита тя, изпълнена с емоции. – Никога няма да се съглася на това! Всичко това не ми принадлежи, нямам право на него. Ти си го заслужил с упорития си труд. Не мога да приема пари и имущество, които не съм заслужила.
– Това си е изцяло твоя работа – отвръща спокойно Яман. – Веднъж вече ми се противопостави по този въпрос. Реагира същото, когато видя завещанието ми.
– Тогава защо ми го предложи? Защо ме накара да го подпиша?
– Защото знаех, че в крайна сметка ще ме разбереш и ще успея да те убедя – казва Яман. – Мой дълг е да ти осигуря добър живот. Така беше по време на брака ни и така ще бъде и след това.
– Не мога да приема това. Мога да работя и да се издържам сама. Нали сам каза, че готвя добре? Ще готвя и ще се прехранвам. Мога да се грижа за себе си и за Юсуф.
– Знам, че ще се справиш – признава Яман. – Но и ти трябва да ме разбереш. Ние сме семейство. Независимо дали ме обичаш или не – оженихме се. Всичко, което е мое, е и твое. Трябва да бъдеш защитена. Ако нещо се случи с мен…
– Не казвай това, не дай си Боже! – прекъсва го Сехер.
– Рано или късно ще се случи – продължава Яман. – Трябва да знам, че на теб и Юсуф няма да ви липсва нищо. Обещах ти го, когато се оженихме.
– Но…
– Никакво „но“ – прекъсва я решително Яман. – Ти ще го подпишеш без никакви възражения. Ако откажеш, просто няма да се разведем.
