Вечерта Дуйгу моли Кара да извика Али на мястото, където са се срещнали за първи път. Али, убеден, че отива да подкрепи Кара в акция, не вярва на очите си, когато вижда там Дуйгу.
– Отначало бяхме врагове – започва тя, гласът ѝ леко трепери. – Направих всичко възможно да те държа далеч от себе си. Понякога превръщах живота ти в ад, понякога се държах като дете. Но с времето започнахме да се опознаваме. Колкото повече те опознавах, толкова повече не можех да повярвам, че човек като теб съществува.
Тя прави кратка пауза, поема дъх и продължава:
– Ти беше единственият, който забеляза, че Дуйгу се крие зад бодлите, които всички останали подминаваха. Без да се страхуваш, че ще пострадаш, ти хващаше ръката ми и ме изваждаше от всяко тъмно място. С теб открих коя съм всъщност. Благодарение на теб… започнах да се обичам. Постепенно ти се превърна във всичко за мен. Няма ден, в който да не мисля за теб. Предавам се, Али.
– Дуйгу… – започва Али, но тя го прекъсва:
– Спри. Моля те, не казвай нищо. Толкова дълго пазих тази тайна. Сега ми позволи да я изрека. Позволи ми да ти кажа какво чувствам. Защото от много време насам… не мога без теб. И много те обичам!
– И аз те обичам. Много – казва Али и нежно обхваща с ръце бузите ѝ. – Никога не съм спирал. Никога. Но ти ме подлуди – наистина си мислех, че ще си тръгнеш. Повярвай ми, днес преживях истински кошмар.
– Не мога да си тръгна – прошепва Дуйгу. – Не мога да те оставя. Липсваш ми, дори когато си до мен. Не можех да понеса мисълта, че ще се разделим.
– Няма да се разделим! – уверява я Али. – Никога. Няма да те пусна никъде. Ще бъдем заедно… докрай.
