Сехер нервно къса малка носна кърпичка, която стиска в ръка, без да осъзнава какво прави. Яман забелязва.
Той мълчаливо изважда нов, неотворен пакет кърпички и ѝ го подава.
– Откъде се взе това? – пита изненадано Сехер.
– Аз ги купих за теб – казва Яман. – Забелязах, че когато си нервна, винаги си играеш с тях.
– Странно! – промърморва Сехер.
– Какво е странното? – пита спокойно Яман.
– Откакто тръгнахме, броя светофарите. Това е шестият, на който спираме. Никога досега не ни се е случвало. Сякаш… съдбата не иска да стигнем навреме. Искам да кажа… това е просто съвпадение… Говоря глупости, защото съм изнервена – побързва да се оправдае Сехер.
На следващият светофар Сехер чува позната песен, която един младеж пее. Сехер се заслушва и сърцето ѝ се свива. Позната песен… Толкова пъти Яман ѝ я е пял, с онзи нежен глас, който някога я караше да се чувства в безопасност.
– Това е песента, която пееше ти – казва Сехер, сякаш не вярва, че я чува отново.
Яман само кимва с лека усмивка, в която се крият и спомен, и болка.
– Ти ме помоли за време, за да те опозная… Аз казах „добре“… Повярвай ми, аз също не исках всичко това…
– Не се разстройвай – отвръща Яман спокойно. – Всичко се случва така, както трябва да бъде.
„Що за човек си ти?“ – мисли си Сехер. – „Дори сега, в този момент, ти правиш всичко възможно, за да се чувствам добре… Боже, дали постъпвам правилно? Ами ако греша?…“
