По-късно. Дога и Алев се приготвят да заведат Джемре на преглед. Седнали в колата, двете жени се борят да закрепят бебешкото столче, но неуспешно.
– Не става! – изнервя се Алев. – Закъсняваме!
– Ами сега? – пита Дога, объркана.
– Знаеш ли какво ще направим – ти ще го държиш, а аз ще карам бавно.
Поглеждат се. И двете знаят, че не е идеалният вариант, но времето ги притиска.
Алев не успява да намери място за паркиране и спира пред входа на сградата, в която се намира кабинетът на педиатъра.
– Оставям те тук, ще те взема, когато приключиш. Обади ми се – казва тя на Дога.
Дога кимва и с внимателни стъпки, носейки бебешката кошница с Джемре, се отправя към входа. Внезапно пред нея се появява познат силует.
– Дога! – провиква се Фатих, задъхан.
– Какво правиш тук? – изненадано, но и раздразнено го пита тя.
– Аз съм баща на дъщеря ни – отвръща Фатих напрегнато. – Почакай… защо си сама? Никой ли не ти помогна?
– Това изобщо не те засяга, Фатих! Махай се от тук! – избухва тя. – Следиш ли ме?
– Не те следя! Знаех, че днес имате преглед при педиатъра – оправдава се той. – Моля те, Дога… позволи ми да помогна. Ти си сама…
– Не съм сама. Алев е с мен. Просто не можа да паркира и ме остави. А и от кога ти си станал толкова загрижен?
– Ако не мисля за теб и за дъщеря си, за кого да мисля, Дога?
– За Бога, Фатих, не ми лази по нервите!
– Само една минута. Позволи ми поне да я видя…
