Нилай придружена от Мустафа отива да се види с братовчед си Зюлкер в една кафене.
Зюлкер се заглежда в Мустафа и му казва, че никак не се е променил. Мустафа се смущава, несигурен дали се познават, но Зюлкар бърза да го подсети – бил е на сватбата им, играли хоро с Ихсан, брата на Нилай. Спомените предизвикват още повече веселие и смях сред тримата.
След кратката радост обаче разговорът придобива по-сериозен тон. Когато го питат къде е бил досега, Зюлкар обяснява, че е работил извън града, в затвор – но като охрана, уточнява той, за да разсее напрежението. Признава, че работата не му е допаднала, напуснал е и сега търси нов шанс в Истанбул.
Той с гордост разказва, че преди да тръгне, раздал всичките си пари на нуждаещи се, защото вярва, че добрините остават завинаги, записани горе, в книгата на живота.
– Имаме едно заведение. Ако искаш, можеш да започнеш като мияч на съдове – предлага Мустафа.
Очите на Зюлкар светват от радост и той с готовност приема.
