Миг по-късно пред къщата спира куриер. Белкис не губи време. Тя изчаква да отворят входната врата на мъжът и тръгва след него.
На вратата на апартамента, в който живее Гьонюл, се звъни. Тя наднича през шпионката – вижда руса жена, на приблизително нейната възраст, но лицето ѝ е напълно чуждо за нея.
– Кой е там? – пита предпазливо Гьонюл.
– Добро утро. Аз съм съпругата на мъжа, който ви крещеше по-рано днес. Можем ли да си поговорим?
Гьонюл се колебае за миг, но в гласа на жената не усеща враждебност. Завърта ключа и отваря.
Белкис влиза с напрегната усмивка.
– Тъкмо се връщам от пазаруване и реших да се отбия за момент – казва, като сваля палтото си. – Съпругът ми се е държал неподобаващо. Искам да се извиня от негово име. Да изпием по едно кафе и да си поговорим, може ли, скъпа?
Без да чака покана, тя влиза небрежно във всекидневната. Гьонюл, донякъде изненадана, отива в кухнята, за да свари кафе.
Белкис оглежда интериора и смръщва вежди.
– Имам чувството, че те познавам отнякъде… – мърмори си тя.
След минута Гьонюл се връща с две чаши и сяда срещу нея.
– Мъжът ми се обади и каза, че тук има друг мъж с вас – подхваща Белкис, като разбърква кафето си. – Съпругът ви?
– Не, това е собственикът на апартамента – отговаря Гьонюл спокойно.
– А, значи сте наемателка?
– Ами… да. Той ми помогна да се устроя.
– Разбирам. Явно е важен за вас – отбелязва Белкис внимателно. – Той ви защити от съпруга ми. С какво се занимавате?
– Не работя в момента. Наскоро се преместих в Истанбул. Г-н Бюлент ми помогна.
– Истанбул? – Белкис я поглежда пронизващо. – Голяма крачка. Скъп град. Защо избрахте точно него?
– Дъщеря ми живее тук.
Белкис застива.
– Имате дъщеря? Тя студентка ли е?
– Да. Учи в университета в Улус.
– В Улус… частен университет – Белкис почти се задавя с кафето. – Значи имате възможности.
– Получи пълна стипендия. Резултатите ѝ бяха отлични.
Белкис я гледа с изцъклен поглед.
– Само не ми казвайте, че учи право…
– Всъщност да, точно това. Откъде знаехте?
Сърцето на Белкис започва да бие все по-силно. Всичко се навързва. Все по-страшно.
– Как се казва дъщеря ви?
– Зейнеп – отговаря Гьонюл.
Лицето на Белкис пребледнява. Не… невъзможно. Вече няма съмнение.
Скача на крака, очите ѝ търсят вратата.
– Извинете ме, току-що си спомних, че имам спешен ангажимент…
Спира на прага, обръща се за последно.
– А вие… как се казвате?
– Гьонюл.
Белкис поема рязко дъх. Най-лошите ѝ страхове се сбъдват.
