Сехер се сбогува с персонала и близките в къщата. Един по един я прегръщат. Всяка раздяла е пълна с носталгия, но никой не я задържа. Всеки иска тя да се възстанови. Всички знаят, че този път тя си тръгва не защото иска, а защото трябва.
Най-трогателна е срещата с Юсуф. Детето стиска ръката ѝ, сякаш се страхува, че ако я пусне – тя ще изчезне завинаги.
– Обещавам ти, че нищо между нас няма да се промени – прошепва Сехер. – Колкото и далече да съм, винаги ще съм с теб.
Въпреки че е натъжен, че няма да я вижда всеки ден, Юсуф приема заминаването ѝ с мълчаливо одобрение.
Сехер е готова. Яман я придружава до вратата на колата. Там я чака неговият шофьор. Преди да се качи, Яман я спира и подава годежния си пръстен – моли я да го пази, така както и той ще пази нейния, с надеждата, че раздялата им е само временна.
Сехер приема пръстена със сълзи на очи и се отдалечава, носейки със себе си тежестта на спомените… и надеждата за ново начало.
Докато колата потегля, не откъсва поглед от къщата. Погледът ѝ намират Яман, който стои неподвижно. В гърдите ѝ се надига съмнение, но го преглъща. Не е момент за слабост.
Яман… стои мълчаливо. Лицето му е спокойно, почти безизразно, но вътре в него бушува буря. Когато колата изчезва зад завоя, той се обажда на Недим:
– Провери района около новия ѝ дом. Организирай дискретна охрана. Не искам нищо да ѝ се случи.
