Хира намира Орхун в градината.
– Можем ли да поговорим малко?
– Разбира се – отвръща той.
– Всички ме гледат така, сякаш ме познават – започва тя. – Не може едно малко дете да играе роля! Прегръдките му не са фалшиви. Светлината в очите му… не може да е лъжа. Аз ти вярвам! – заявява Хира. – Аз съм свързана с този дом! Но миналото ми е скрито зад някаква завеса. Не го виждам. Не го разбирам
Хира поглежда Орхун с онзи търсещ, тих поглед, който сякаш се опитва да се закачи за нещо познато в непознатия свят, в който се е озовала.
– Ще ми помогнеш ли да си върна паметта? – пита тя плахо.
Без да се замисля, Орхун отговаря:
– Бих умрял за теб! Заедно ще направим каквото трябва!
Орхун си поема въздух и подава ръка на Хира. Тя го поглежда изненадана и здраво хваща ръката му. Орхун се усмихва и с палеца, поглажда ръката ѝ, за да не я изплаши.
–Знам откъде да започнем – казва той. – Ела с мен!
Орхун я отвежда в гората до имението – на мястото, където обикновено се усамотява, за да се откъсне от света и да се вслуша в мислите си. Тук, под сянката на старото дърво, той ѝ разказва:
– Това беше моето убежище… преди да се появиш ти. След като ти дойде в живота ми, това място стана наше.
Хира слуша, вперила поглед в зеленината, която сякаш носи спомени, скрити между листата. Започва да задава въпроси. Кои са нейните корени? Как са се запознали?
Орхун отговаря внимателно, сякаш борави с много чупливи спомени:
– Срещнахме се в пустинята. Беше съдба. Но… нека не избързваме. Малко по малко.
Разказва ѝ, че е израснала в Африка. Когато тя пита за родителите си, Орхун замълчава за миг, после спуска вестта внимателно:
– Съжалявам… загинали са в катастрофа.
– Знаех го… – прошепва Хира. – Не знаех коя съм, но предчувствах, че те са загинали! Чувствах го някак вътре в себе си.
– Муса те е спасил и те обича като собствена сестра – продължава Орхун. -Аз му имам голямо доверие защото знам колко си му ценна.
Хира се опитва да разбере още, но Орхун я спира нежно:
– Да я караме полека! Не искам да се преуморяваш! Искам да ти покажа и други места! Хайде да вървим!
След това Орхун я води по-близо до къщата. Градината, казва ѝ, винаги е била любимото ѝ място. Разказва ѝ как някога са танцували пред входа. Споменава и за Аличо, че тя много е обичала да прекарва време с нето, да рисуват и да се забавляват в градината.
