Действието се пренася в дома на Нурсема и Умут.
– Добро утро – поздравява Нурсема.
– Добро утро, любов моя – отвръща Умут, държейки се за главата. – Изчакай малко, ще взема нещо за стомаха. Много ми е зле.
Нурсема усеща как напрежението в нея отново се надига. Тишината между тях натежава. Умут се връща с чаша вода, сяда срещу нея и я поглежда.
– Ще излизаш ли? – пита той.
– Да. Една от клиентките ми ме покани на молитва за дъщеря си – отговаря Нурсема спокойно.
– Всеки ден някаква молитва… – смее се Умут.
– Но преди да тръгна, искам да поговорим – заявява Нурсема.
Умут застива. В погледа му се чете тревога. Знае какво предстои.
– Само не ми казвай, че ще говорим за онази луда жена от снощи… – опитва се да се измъкне с лека ирония. – Мислех, че се разбрахме.
– Умут, не искам повече да работиш в бара – казва уверено Нурсема, без да отмества погледа си.
– Какво? Как така? – пита Умут, изненадан.
Нурсема въздиша дълбоко. Гласът ѝ е спокоен, но решителен.
– Ти ме помоли да върна кредитните карти на баща ми. И го направих. А сега аз те моля – спри да работиш в онзи бар. Не искам да прекарам още една нощ без теб до мен.
– Но, Нурсема… Ти знаеше, че това е работата ми още от самото начало – опитва се да се защити той.
– Знаех. Но вече не мога да го понеса. Става ми все по-тежко. – отвръща тя с треперещ глас.
– Добре… Може би просто още не си свикнала – казва Умут, по-меко.
– Не! Аз никога няма да свикна с това! – прекъсва го тя. – Знам, че баща ми ти е предложил работа.
– Той ли ти каза?
– Не. Майка ми. Ако приемеш да работиш за него, ще приключим с този разговор. Но ако не… ще загубим всичко, Умут. Всичко.
– Мислиш, че да работя за баща ти ще е по-лесно? – пита той с горчивина.
– Да! Наистина го мисля – отвръща Нурсема, без колебание.
Умут замълчава. Стаята става тясна за него.
– Ще помисля – отвръща Умут..
– Не е лесно да се откажеш от нещо, което обичаш! – заявява Нурсема. – Но двамата трябва да правим жертви. Аз излизам.
