Хира бързо напуска кабинета на Орхун. Тогава паникьосаният глас на Аслъ прорязва тишината.
– Али! Али! Помогнете! Бързо!
Орхун е на крака още преди да разбере думите. Втурва се към детето, а сърцето му блъска в гърдите. Хира пристъпва уплашена след него.
–Какво стана? – пита Орхун.
–Яде от кекса на Хира – отговаря Аслъ.
–Аз направих кекса! – казва Хира.
–Какво сложи? – пита Орхун.
–Ами, орехи, моркови, канела и също така брашно… – изброява Хира.
Али лежи в безсилие, дишането му е забавено. Орхун се навежда, проверява го, и рязко казва:
– Инжекцията! Вземете я! В шкафа!
Афифе влиза бледа като платно, Аслъ стои встрани, разтреперана – дали от страх, или от нещо друго, не е ясно. Въпреки всичко, инжекцията помага. Али започва да диша по-леко. Напрежението спада, но ужасът витае във въздуха.
Хира гледа с разширени очи.
– Аз направих кекса – прошепва тя. – Сложих канела!
Орхун я поглежда, но в гласа му няма обвинение:
– Не можеше да знаеш. Никой не ти е казал.
– Но можеше да стане най-лошото… Аз… Аз съм виновна.
Афифе обаче не спестява думите си. Тонът ѝ е остър като нож.
– Без да питаш никого, влизаш в кухнята, приготвяш нещо, и почти са се стигне до трагедия.
Аслъ се преструва на виновна.
– Аз не трябваше да я оставям сама, лельо Афифе!
–Не поемай вината ѝ Аслъ! – казва Афифе. –Тя не помни нищо! Откъде ѝ хрумна да готви!
Афифе се обръща към Хира и казва с укор в гласа: -Всичко, което правиш, създава проблеми на семейството! Отдавна съм се убедила!
– Не е нейна вината – намесва се Орхун с твърд глас. – Али вече е добре. Това е важното. Повече няма за какво да говорим.
Орхун хваща Хира за ръка и я извежда от стаята. Афифе излиза след тях.
Аслъ се навежда над Али, който спи.
–Благодаря ти! Малко пострада, но нямаше начин – говори си сама Аслъ. –Хира трябва да загуби увереност във всичко, а благодарение на лекарствата няма да си спомни нищо.
