Действието прескача. Яман и Сехер отиват на пазара.
– Юсуф обича плодове. Трябва да вземем банани – казва Яман, докато оглежда сергиите.
Сехер кимва мълчаливо.
– Един килограм, моля. Да не са много узрели – поръчва Яман на продавача.
Продавачът кимва разбиращо и започва да избира.
– Имам дъщеря, във втори клас е. И тя обожава банани – споделя той с усмивка. – А вашето дете?
– На седем години. – отговаря Яман и продължава с пазаруването. – Дай ми и два килограма ябълки.
– Разбира се – отговаря продавачът и започва да пълни торбата.
– И малко портокали. Изглеждат сочни – добавя Яман.
Продавачът подбира най-хубавите плодове.
– Съпругите обикновено не позволяват на мъжете да избират… Но вашият съпруг явно разбира – казва той.
– Просто ни дай най-доброто, за да се върнем пак – усмихва се Сехер с леко притеснение.
– Ще избера най-свежото. Продавам само това, което бих дал на дъщеря си. Детето ви ще яде най-хубавото, гарантирам – уверява ги продавачът.
– Благодаря – отвръща Сехер.
– Искаш ли да ти помогна с торбите? – обръща се Яман към нея.
– Не е нужно. Макар че… портокалите са малко – казва тя замислено и добавя по-тихо: – Искам да правя сок за Юсуф всеки ден…
Тя се сепва, усетила, че е казала твърде много.
– Забравих! От сега нататък ще живея сама. Както и да е… Добре, че не купихме прекалено много. Щяха да се развалят!
