Междувременно Дуйгу демонстрира своята доброта и внимание към колегите си от екипа, подготвяйки специална изненада за Али.
Тя прекарва часове, работейки върху портрет, който рисува с внимание и прецизност, за да улови не само физическата прилика, но и духа на комисаря Али. След това допълва жеста с кратко, но изпълнено с емоции писмо:
„Този портрет е за теб, комисар Али. Ти си част от екипа и аз искам да си щастлив. Надявам се, че портретът ти харесва и че съм уловил твоята прилика. До края на живота си искам да те виждам пред себе си, когато вдигам глава. Присъствието ти наистина означава много за мен.“
Дуйгу оставя портрета и писмото на бюрото на Али, поглеждайки ги за последен път, преди да излезе от стаята. В същия момент Волкан забелязва оставената папка на бюрото. Очите му се изпълват с ревност, а дишането му става тежко. Приближава се до бюрото, оглежда внимателно портрета и писмото, след което рязко се отдръпва, сякаш е опарен.
Волкан се втурва към банята и застава пред огледалото. Очите му блестят яростно, а устните му треперят, докато си шепне:
– Защо той? Защо винаги той? Той не те заслужава, Дуйгу!
Тялото му се напряга, сякаш иска да избяга от собствените си мисли. Ръцете му се свиват в юмруци, а той се взира в отражението си, сякаш се опитва да убеди сам себе си. След няколко напрегнати секунди Волкан внезапно удря челото си в огледалото. Силен трясък раздира тишината, докато стъклото се напуква, създавайки мрежа от криволичещи пукнатини. От челото му започва да се стича тънка струя кръв, която се смесва с потта по лицето му.
Той не обръща внимание на болката. Вместо това продължава да се взира в разбитото отражение. Очите му горят с необуздана лудост, а шепотът му постепенно се усилва, превръщайки се в твърдо и заплашително изречение:
– Трябва да бъда аз! Аз съм този, когото трябва да виждаш пред себе си, Дуйгу. Единствено мен!
По късно Али връща отговор на Дуйгу, че много му е харесал портрета, който тя му е нарисувала и най-вече ѝ благодари за това, че е в неговия живот.
