Камерата ни пренася в дома на Вуслат. Тя е в кухнята, приготвяйки халва за помен на майка си, която е починала на днешния ден. На масата пред нея лежат две снимки – момиченцето, което Хира преди малко гледаше в албума си, а другата на майката на Вуслат. Вуслат с треперещи ръце взема снимката на майка си и я притиска към гърдите си. Очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Ех, мамо… – прошепва тя. – Минаха толкова години, но болката не спира.
Гласът ѝ е натежал от мъка, докато спомените я връщат назад.
– Години наред обвинявах нашата сестричка за това, че те загубихме. Ти си отиде, когато тя се роди. А аз, с детския си ум, обвиних това невинно бебе, че те отне от нас…
Тя взема снимката на малката Хира, оглежда я със замъглени от сълзи очи и я целува.
– Когато татко каза, че не може да я гледа и я даде за осиновяване, аз се зарадвах… Ако знаеш колко много съжалявам сега, мамо! – казва тя, хлипайки. – Татко си отиде, без да ми каже къде я даде за осиновяване. Когато ми дойде умът в главата, се опитах да я намеря, но нямаше и следа от нея.
Вуслат поглежда снимката отново, като че ли търси утеха.
– Хубавата ми сестричка… Къде си? Не се погрижих за теб така, както се погрижих за Кенан… – хлипа тя. – Ако Кенан разбере, няма да ми прости. Покойният ни баща не искаше той да знае. Но и аз си замълчах… Така и не му казах, че сестра ни, която смята за мъртва, всъщност е жива. Така и не му казах да я потърсим. Мила сестричке, къде си?
Внезапно Вуслат се превива от остра болка в бъбреците. Хваща се за ръба на масата, опитвайки се да я овладее. Чува стъпки и бързо крие снимките под покривката, когато Кенан влиза.
– Како, добре ли си? – пита той загрижено, като вижда, че нещо не е наред.
– Добре съм, просто се уморих… – отвръща тя, като се старае да прикрие състоянието си. – Направих халва за помен на майка ни. Една част вече раздадох на съседите.
Кенан я прегръща топло.
– Знаеш ли, много те обичам, како – казва той с усмивка.
Тя му отвръща със сдържана усмивка, докато в очите ѝ се прокрадва болката, която не може да сподели.
– Како, замисляла ли си се какво щеше да бъде, ако сестра ни беше жива? – пита Кенан замислено.
– Щеше да е много хубаво… – казва Вуслат. – Де да беше възможно…