Хира си тръгва от кантората, но не е направила и няколко крачки, когато изведнъж спира, изненадана да види Орхун, който стои пред нея с напрегнато изражение. Той я наблюдава известно време, преди да проговори.
– Докога ще продължаваш така – да живееш в чужд дом? – пита Орхун.– Търся си работа! След като си намеря ще си наема жилище – отговаря Хира.-Не искам да съм в тежест на никого! – Ще си намериш работа? После ще си наемеш жилище? Звучи лесно, но всъщност тези неща не стават толкова лесно. Не ти трябва работа, нито други хора, Хира. Ти все още си Демирханлъ! Ще направя каквото поискаш! Позволи ми да ти помогна!
Хира повдига брадичка и го поглежда право в очите.
– Не искам помощ от никого! – заявява твърдо. – Сама ще стъпя на крака, както правят всички останали. Ще започна свой живот!– Значи няма да се върнеш? – пита Орхун, като в гласа му се долавя напрежение. – Решила си. Вече ще вървиш сама, така ли? – тонът му става по-остър, а погледът – по-изпитателен.
– Уморих се! Уморих се да страдам, да срещам несправедливости! Единственото, което искам, е спокоен живот! Живот, в който никой няма да ме наранява! – гласът на Хира започва да трепери и тя е на ръба да се разплаче. – Нужна ми е само една стая и ваза с цветя. Това е всичко…
Орхун без да каже нито дума се обръща и си тръгва с решителна крачка.
Хира стои на място и гледа тъжна подире му, докато той изчезва в далечината.
Действието прескача. Пред дома на Мерием Хира вижда Нефес да си играе самичка. Тя спира, усмихва се и се приближава към нея.
– Ти самичка ли си играеш? – пита я Хира. – Не, бях с приятелка, но преди малко майка ѝ дойде и я прибра – отвръща Нефес, леко натъжена. – Скучно ми е да си играя сама. Искаше ми се да не си бяха тръгвали!
Хира се усмихва окуражително.
– Аз съм тук! – казва тя. – Можем да играем заедно. Искаш ли да отидем в парка?
Очите на Нефес светват от вълнение.
– Може ли да тръгнем веднага? Ще ме люлееш на люлка! – казва тя, хващайки Хира за ръката.
Този невинен жест на Нефес пробужда неочаквани спомени у Хира. Тя се замисля за Али – как и той често хващаше ръката ѝ, как я гледаше с доверие. Спомня си тъгата в очите му, когато си тръгна от имението. За миг Хира се унася в мислите си.
– Како Хира, добре ли си? – пита Нефес.
Хира бързо идва на себе си и се усмихва.
– Спомних си за едно момче като теб, с което също ходехме няколко пъти в парка – отговаря тя. – Нека и той да дойде с нас! – предлага Нефес ентусиазирано.
Хира поклаща глава, като се опитва да контролира емоциите си.
– Може… някой ден – казва с нотка на тъга в гласа.
В този момент Нефес започва да маха с ръка, видимо развълнувана.
– Лельо Вуслат! – извиква тя радостно, когато вижда Вуслат да минава покрай тях.
Вуслат спира, усмихната, и се приближава към двете.
– Нефес, миличка! Хира, и ти ли си тук? – казва тя с изненада. – Как си? По-добре ли си вече?
Хира вдига поглед и отговаря с лека усмивка:
– Старая се да съм добре… Ще бъда и още по-добре! – Дано! Не знам защо беше толкова разстроена, но знай, че всичко минава. Дори това, което си мислим, че никога няма да мине. Свиква се с всичко, Хира. Времето лекува!
