Действието прескача. Орхун седи замислен в спалнята. Гюлнур влиза при него и го пита, тъй като не е вечерял, дали не иска да му приготви нещо и да му го донесе. Орхун отговаря, че не е гладен.
Действието се пренася в стаята на Али. Хира си мисли, че той вече е заспал, и се свива до леглото му като поставя главата си на леглото..
Изведнъж Али се измъква изпод завивките и сяда в леглото.
– Отново ли ще спиш тук? – пита той с укор.
– Аличо! – Хира веднага подскача. – Нали говорихме, че съм тук, защото си болен?
– Знам… – отвръща детето с тъга. – Но пак ще си тръгнеш. Мислиш, че не разбирам, защото съм дете ли? Ще си тръгнеш и ще ме изоставиш!
– Не говори така, Аличо… – прошепва Хира, поглеждайки го с болка. – Дойдох заради теб. Ти ме извика и аз веднага се върнах.
Аличо сърдит си ляга и обръща гръб на Хира.
Действието прескача. Хира чука на вратата на спалнята им с Орхун.
– Казах, че не искам! – казва Орхун като си мисли, че отново е Гюлнур. Той е много изненадан, когато се обръща и вижда Хира пред себе си.
– Аз съм… Оставам тук! – заявява тя.
Орхун изглежда в шок.
– За доброто на Али – обяснява Хира. – Трябва да му осигурим усещането за нормалност. Само така ще го накараме да повярва, че всичко е наред, и ще се почувства по-добре. Разбира се, ако и ти си съгласен…
Орхун не откъсва поглед от нея за няколко секунди, после кимва.
– Добре… Права си.
– Не се тревожи, ще спя на дивана – добавя Хира.
– Ще правим всичко така, както преди! – заявява Орхун с твърд глас.
Хира кимва и се заема да приготви дивана за спане. Донася завивките на Орхун и ги разстила, стараейки се да не го поглежда към него.
Орхун си спомня думите на майстор Якуб: „Кажи каквото трябва и остави на Хира да реши!“
В този момент Орхун си спомня думите на майстор Якуб: „Кажи каквото трябва и остави на Хира да реши!“
Изведнъж той прави крачка към нея, сякаш иска да ѝ каже нещо. Но в последния момент се спира.
Без да каже нищо, Орхун рязко се обръща и влиза в банята. Там, разкъсван от вътрешна борба, удря по плота на мивката. После вдига поглед към огледалото, а очите му блестят от напрежение.
– Трябва да ѝ кажеш! – изрича гневно на себе си. – Тя трябва да знае! Не губи повече време… и дни!
