Хира влиза в кухнята и си прави голяма купа със салата.
– Не заспах, защото съм гладна! От какво друго може да е? – промърморва си тя. После въздъхва. – Причината е ясна…
В този момент в кухнята влиза Орхун. Хира веднага усеща присъствието му и се смущава.
– Не те усетих кога влезе… – казва тя несигурно.
Орхун мълчаливо я наблюдава, после сяда на стола до нея. Поставя едната си ръка на облегалката на нейния стол, а с другата се протяга, за да вземе вилицата от масата. Близостта му кара Хира да се напрегне и да се изчерви.
– Ядеш с голям апетит. Реших да опитам и аз. – казва спокойно Орхун.
Хира едва видимо кимва, а Орхун бодва от нейната салата.
– Ммм, много е вкусно. – отбелязва той и продължава да яде, без да откъсва поглед от нея. – Хайде, хапвай и ти!
Но Хира оставя вилицата, става и отваря хладилника. Вади парче торта и започва да го яде… далече от Орхун.
– Какво? Остави салатата на мен? – пита той с вдигната вежда.
– Дояде ми се сладко. – оправдава се Хира.
– Интересно… – отвръща Орхун и не откъсва очи от нея.
Тя загребва големи хапки от тортата, сякаш да избяга от напрежението, което се надига в нея. После оставя чинията и се обръща, за да си налее вода от бутилката, която е до Орхун.
В същия момент и той посяга към нея.
Пръстите им се докосват. Хира рязко си дръпва ръката, сякаш опарена. Дъхът ѝ секва.
Орхун я поглежда. После мълчаливо взема бутилката и ѝ сипва вода.
Хира поема чашата и я изпива на един дъх.
– Аз ще си лягам! – съобщава бързо. – Приятен апетит!
Почти тичешком напуска кухнята. Докато върви по коридора, си говори сама:
– Прекалих с храната… Няма да мога да заспя…
Но и тя знае, че храната не е причината…
