Отново се връщаме при Нурсема. Сание влиза в стаята и ѝ връща телефона. Нурсема я поглежда изненадано, след което пита със саркастична усмивка:
– Какво, вече ми разрешавате да имам телефон?
– Какво говориш, дъще? – отвръща Сание с престорена изненада. – Ние го взехме, за да го заредим.
– Добре тогава. Благодаря ви! – отговаря Нурсема.
– Обади се на майка си и я покани утре на вечерята за ифтар – добавя Сание. – Аз също ще ѝ звънна, но ще е добре първо ти да поговориш с нея.
Сание излиза, а Нурсема остава сама в стаята. За момент колебливо поглежда телефона, след което набира номера на майка си.
В този момент Пембе вижда името на дъщеря си върху дисплея и сърцето ѝ се изпълва с радост.
– О, Нурсема се обажда! – възкликва тя развълнувано и бързо вдига телефона. – Дъще!
– Мамо… – гласът на Нурсема леко потреперва.
– Боже, момичето ми, аз толкова много се тревожех за теб! Върна ли се вече?
– Върнах се…
– Слава на Бога! Как мина пътешествието? Всичко наред ли беше? Доволна ли си?
– Да, всичко беше наред… доволна съм – отвръща Нурсема, едва събирайки сили да говори, като преглъща цялата горчилка, която ѝ се е насъбрала.
– Толкова се радвам за теб! Всеки ден се молех всичко да бъде наред, дъще. Казах ти аз, че ти трябва мъж от нашата черга – доволна отбелязва Пембе. – Вие донесохте ли сувенири за Нилай и Дога? Те много чакат!
– Разбира се, мамо… – отвръща Нурсема. – И за теб и татко има подаръци…
– Момичето ми, наистина не беше нужно!
– Вие заслужавате повече от всички други… – казва с тъга в гласа Нурсема.
– Нурсема, зайчето ми… – нежно въздъхва майка ѝ.
– Мамо, елате утре вкъщи на ифтар! Покани и Къвълджъм, аз много ще се радвам!
– Разбира се, че ще я поканя! А на баща си обади ли се? Толкова много му липсваш! Той през цялото това време не се усмихна нито веднъж…
– Ще му се обадя – отвръща Нурсема.
– Какво да ти донеса утре, дъще?
– Вие сте ми достатъчни, мамо! – казва тя, опитвайки се да преглътне напиращите сълзи.
– Добре, мое мило момиче! Пази се! До утре!
Нурсема затваря телефона. Въздиша дълбоко, сякаш най-после може да си поеме въздух. Очите ѝ се изпълват със сълзи, които тя с усилие се опитва да задържи.
